— Може би такъв е темпераментът ти — каза съпругът ми.
Разговорът спря дотам. Винаги свършваше така — Виорел започваше да плаче, Шерин млъкваше и се затваряше в себе си, а аз бях убедена, че децата не оценяват това, което родителите им правят за тях. Ала на другия ден по време на закуската съпругът ми повдигна въпроса:
— Преди известно време, докато ти беше в Близкия изток, аз проучих възможността да се приберем у дома. Отидох на нашата улица — домът ни го няма, въпреки че страната ни е възстановена независимо от чуждата окупация и постоянните набези. Изпитах нещо като еуфория — кой знае, може би беше дошъл моментът да започнем всичко отначало? И тъкмо това „да започнем отначало“ ме върна към действителността. За мен времето, когато можех да си позволя този лукс, вече е минало. Днес искам просто да продължа да правя каквото правя, не ми трябват нови приключения.
Потърсих хората, с които обикновено изпивахме по едно уиски в края на деня. Повечето не бяха там, а които бяха останали, все се оплакваха от постоянното усещане за несигурност. Минах край местата, където имах навика да се разхождам, и се почувствах чужденец, сякаш нищо от онова вече не ми принадлежеше. Най-лошото е, че мечтата да се завърнем малко по малко се стопяваше, докато вървях из родния си град.
Но дори и така, това ми беше необходимо. Песните за изгнаници все още отекват в сърцето ми, но зная, че повече никога няма да се върна да живея в Ливан. По някакъв начин прекараните в Бейрут дни ми помогнаха да разбера по-добре мястото, където съм сега, и да ценя всяка секунда от живота си в Лондон.
— Какво се опитваш да ми кажеш, татко?
— Че имаш право. Може би наистина е по-добре да разбереш интервалите. Виорел може да остане при нас, докато пътуваш.
Той отиде в стаята и се върна с жълтеникава папка. Там бяха документите по осиновяването. Подаде ги на Шерин. Целуна я и каза, че е време да тръгва за работа.
Херън Райън, журналист
През онази сутрин на 1990 г. от прозореца на шестия етаж на хотела виждах само огромната правителствена сграда. Тъкмо бяха поставили на покрива националното знаме. То сочеше точното място, откъдето диктаторът мегаломан бе избягал със своя хеликоптер, за да срещне смъртта си броени часове по-късно в ръцете на онези, които е потискал в продължение на 22 години. Старите къщи били сринати от Чаушеску поради амбицията му да превърне столицата във втори Вашингтон. Букурещ имаше славата на град, претърпял най-много разрушения, но не от война или природно бедствие.
В деня, когато пристигнах, реших да се поразходя из улиците с моя преводач, но нямаше много за гледане освен мизерия, обърканост и чувството, че не съществува нито бъдеще, нито минало, нито настояще — хората сякаш живееха някъде на предела между живота и смъртта, без да знаят какво става в страната им и в останалия свят. Десет години по-късно, когато се върнах и видях как целият град е възкръснал от пепелта, разбрах, че човек е способен да превъзмогне всяка трагедия. Румънският народ беше пример за това.
Но в онази сива утрин, в онова сиво фоайе на онзи тъжен хотел се тревожех единствено дали преводачът ми ще успее да осигури кола и достатъчно гориво, за да мога да довърша проучването си във връзка с един филм за Би Би Си. Той се бавеше и започнах да се изпълвам със съмнение. Дали пък нямаше да ми се наложи да се върна в Англия, без да съм постигнал целта си? Вече бях инвестирал доста средства в разни договори с историци, в изработването на сценария и заснемането на някои интервюта, но от телевизията искаха да отида до въпросния замък и да узная в какво състояние се намира, преди да подпишем окончателно. А пътуването ми излезе доста по-скъпо, отколкото очаквах.
Опитах да се обадя на приятелката си, но ми казаха, че за да успея да се свържа, ще се наложи да чакам около час. Преводачът ми можеше да дойде всеки момент, нямах време за губене и реших да не рискувам.
Огледах се, за да видя дали не мога да си намеря някой вестник на английски, но се оказа невъзможно. За да превъзмогна безпокойството си, започнах съвсем дискретно да оглеждам хората наоколо. Те пиеха чай и най-вероятно бяха далеч от всичко случило се предишната година — народните бунтове, хладнокръвните убийства на цивилни в Тимишоара, уличните престрелки между народа и страшните тайни служби, които отчаяно се бяха опитвали да задържат изплъзващата се от ръцете им власт. Забелязах група от трима американци, една интересна жена, която не откъсваше очи от някакво модно списание, и една маса, пълна с разговарящи на висок глас мъже. Не можех да разпозная езика им.