— Исках да видя къде е живял писателят Мирча Елиаде, за когото навярно никога не сте чували. Но Елиаде, който е прекарал във Франция по-голямата част от живота си, е бил специалист по… да речем… митовете.
Момичето погледна часовника си, преструвайки се на незаинтересована.
— Но аз не говоря за вампири. Говоря за… хора, които са вървели по вашия път.
Тя се канеше да отпие от кафето си, но не го направи.
— Вие от правителството ли сте? Или моите родители са ви помолили да ме следите?
Тогава се поколебах дали да продължа разговора. Агресивността й беше излишна. Но аз можех да видя нейната аура, нейната тъга. Тя много приличаше на мен, когато бях на нейната възраст — вътрешни и външни травми, които ме тласкаха да лекувам хората във физически план и да им помагам да намерят пътя си в духовното. Прииска ми се да й кажа: „Раните са ти от полза, момиче!“, да си взема списанието и да си тръгна.
Ако бях сторила това, може би пътят на Атина щеше да е съвсем различен. Тя можеше да е още жива, да е с мъжа, когото обича. Щеше да се грижи за детето си, да го види как расте, задомява се и я дарява с внуци. Вероятно би била богата собственица на компания за недвижими имоти. Тя притежаваше всичко, абсолютно всичко, за да преуспее. Беше страдала достатъчно и можеше да се възползва от душевните си рани; беше просто въпрос на време копнежите й да стихнат и да продължи нататък.
Но какво ме накара да остана там, да седя и да се опитвам да продължа разговора? Отговорът е много лесен — любопитството. Не можех да разбера защо такава ярка светлина е дошла на онова място, в студеното фоайе на някакъв хотел. Продължих:
— Мирча Елиаде е писал книги с необичайни заглавия — „Окултизъм, магьосничество и културни течения“ например. Или „Сакралното и профанното“. Моят учител — казах го, без да искам, но тя не чу или се престори, че не чува — много харесваше творчеството му. Интуицията ми подсказва, че проявявате интерес към проблема.
Тя отново погледна часовника си.
— Заминавам за Сибиу — каза. — Автобусът ми тръгва след час, отивам, за да открия майка си, ако толкова искате да знаете. Работя като посредник при продажба на недвижимо имущество в Близкия изток, имам син, който скоро ще стане на четири години, разведена съм, а родителите ми живеят в Лондон. Осиновителите ми, разбира се, тъй като съм била изоставена още като дете.
Тя наистина имаше добре развити възприятия — беше се отъждествила с мен, макар че все още не го осъзнаваше.
— Да, точно това исках да разбера.
— Трябваше ли да идвате толкова далеч, за да проучите един автор? Няма ли библиотеки там, където живеете?
— Всъщност този автор е живял в Румъния само докато завърши университета. Та ако исках да узная повече за творчеството му, трябваше да отида в Париж, Лондон или Чикаго, където е починал. Следователно онова, което върша тук, не е изследване в класическия смисъл на думата. Аз искам да видя местата, по които е стъпвал. Искам да почувствам какво го е вдъхновило да пише за нещата, оказали силно влияние върху моя живот, както и върху живота на уважавани от мен хора.
— Той писал ли е за медицината?
Беше по-добре да не отговарям. Установих, че е забелязала думата „учител“, но смяташе, че е свързана с професията ми.
Тя стана. Мисля, че усещаше докъде се опитвам да стигна — можех да видя как светлината й блести по-силно. Успявам да постигна такава висока способност за възприемане само когато съм край някой, подобен на мен.
— Ще имате ли нещо против да ме придружите до гарата? — попита тя.
Нямах нищо против. Самолетът ми щеше да излети едва късно вечерта и пред мен се простираше един безкрайно дълъг и скучен ден. Поне имаше с кого да си побъбря.
Тя се качи, върна се с куфарите и с куп въпроси в главата си. Щом излязохме от хотела, започна да ме разпитва.
— Може би никога повече няма да ви видя — каза. — Но чувствам, че имаме нещо общо. Следователно, щом това може да се окаже последният ни шанс за разговор в настоящото прераждане, дали не бихте могли да бъдете съвсем директна в отговорите си?
Кимнах в знак на съгласие.
— Понеже сте чели тези книги, вярвате ли, че посредством танца можем да изпаднем в транс и да видим светлина? И че тази светлина е знак единствено за това дали сме щастливи, или не?
Правилен въпрос!
— Без съмнение. Но не само с танца, а с всичко онова, което ни помага да се концентрираме и да отделим душата от тялото си. Например с йога или медитация.
— Или с калиграфия.
— Не съм се сещала за нея, но е напълно възможно. В миговете, когато тялото освобождава душата, тя се издига в небесата или се спуска към ада в зависимост от състоянието на човека. И на двете места научава необходимите й неща — било как да съсипе ближния или да лекува. Ала аз вече не се интересувам от тези лични пътища. Според нашите ритуали се нуждая от… слушате ли ме какво говоря?