За част от секундата се помолих на Майката да ми помогне, да ми каже нещо. Не получих отговор, но това не ме изненада, защото Тя постъпваше така винаги когато ми се налагаше да се нагърбя с отговорността за някое решение.
Подадох визитната си картичка и поисках нейната. Тя ми даде някакъв адрес в Дубай — въобще не знаех къде се намира тази страна.
Реших да се пошегувам и да я изпитам още мъничко.
— Все пак не е ли съвпадение, че трима англичани се срещат в някакъв хотел в Букурещ?
— От визитката виждам, че сте от Шотландия. Онзи мъж май работи в Англия, но аз не знам нищо за него.
Пое дълбоко въздух.
— А аз съм… румънка.
Обясних й, че спешно трябва да се върна в хотела и да стегна куфарите си.
Сега вече знаеше как да ме намери и ако ни беше писано, щяхме да се срещнем отново. Трябва да позволяваме на съдбата да се намесва в живота ни и да решава кое е най-доброто за всички.
Вошо Бутало, 65 г., собственик на ресторант
Тия европейци идват и си въобразяват, че знаят всичко, че заслужават по-специално отношение, че имат правото да ни засипват с въпроси и че сме длъжни да им отговаряме. От друга страна, смятат, че като заменят името ни с нещо по-сложно като „пътуващ народ“ или „роми“, могат да оправят допуснатите в миналото грешки.
Защо не си ни наричат цигани, а се опитват да заличат легендите, според които винаги сме изглеждали прокълнати в очите на света? Обвиняват ни, че сме плод на връзката между жена и самия дявол. Казват, че човек от нашата раса е изковал пироните, с които Христос е бил прикован към кръста, че майките трябва да внимават, когато наближават нашите каруци, защото сме имали навика да крадем деца и да ги караме да ни робуват.
Затова в хода на историята спрямо нас са били извършени много злини — през средновековието са обвинявали циганките, че са вещици, в продължение на векове в немските съдилища не са приемали нашите показания. Когато нацизмът се развилия из Европа, аз вече бях роден. Видях как депортираха баща ми в концентрационен лагер в Полша. На дрехите му бяха пришили унизителния знак — черния триъгълник. От петстотинте хиляди цигани, изпратени на каторжен труд, оцеляха едва пет хиляди.
Но никой, абсолютно никой не иска да слуша това.
В този забравен район на света, където са решили да се установят повечето племена, нашата култура, религия и език бяха забранени до миналата година. Ако попитате когото и да било от града какво му е мнението за циганите, без да се замисли, ще ви отговори: „Всичките са крадци.“ Колкото и да се опитваме да водим нормален живот, да изоставим вечното скитане и да живеем на места, където знаят кои сме, расизмът продължава. Децата ми са принудени да седят на задните чинове в училище и не минава и седмица, без да бъдат обидени от някого.
После пък се оплакват, че не отговаряме директно на въпросите, че се опитваме да се прикрием, че никога не говорим открито за произхода си. За какво да го правим? Всеки човек е в състояние да разпознае циганина и знае как да се „предпази“ от нашата „лошотия“.
Когато се появи някоя учена жена, усмихва се и казва, че е част от нашата култура и раса, веднага заставам нащрек. Може да е пратена от Секуритате — тайната полиция на смахнатия диктатор, Вожда, Карпатския гений, Лидера. Казват, че са го осъдили и разстреляли, но аз не вярвам. Синът му още има власт из района, въпреки че в момента се води за изчезнал.
Момичето настоява. Усмихва се, сякаш това, което казва, е много забавно. Твърди, че майка й е циганка и тя искала да я открие. Има пълното й име — как е могла да се сдобие с такава информация без помощта на Секуритате?
По-добре да не дразня хора, които имат връзки в правителството. Казвам й, че нищо не знам, аз съм просто циганин, който е решил да води почтен живот, но тя продължава да настоява — иска да види майка си. Всъщност знам коя е майка й, знам, че преди двайсет и няколко години тя роди дете, остави го в приют и повече нищо не чу за него. Бяхме принудени да я приемем сред нас заради онзи ковач, дето се мислеше за господар на света. Но кой може да ми гарантира, че тая млада жена пред мен е дъщеря на Лиляна? Преди да потърси майка си, трябва да се научи да зачита обичаите ни, а не да идва облечена в червено, тъй като днес не е нейната сватба. Трябва полата й да е по-дълга, за да не предизвиква мъжете. И не може да говори с мен по тоя начин.
Ако днес я споменавам в сегашно време, то е, защото за онези, които са все на път, времето не съществува, само пространството. Идваме от много далеч — едни казват, че от Индия, други твърдят, че корените ни са в Египет, но е факт, че носим миналото си така, сякаш се случва днес. И продължават да ни преследват.