Момичето се опитва да е любезно, дава ми да разбера, че познава културата ни, при положение че това няма никакво значение. А би трябвало да познава и традициите ни.
— В града узнах, че вие сте Ром Баро, старейши-ната тук, тъй да се каже. Преди да дойда, научих доста за нашата история…
— Моля ви, не „нашата“. Тя е моя, на жена ми, на децата ми, на племето ми. Вие сте европейка. Вас никога не са ви замеряли с камъни на улицата както мен преди пет години.
— Мисля, че нещата се оправят.
— Те вечно се оправят, за да може после да се влошат отново.
Но тя не престава да се усмихва. Поръчва си уиски — нашите жени никога не биха направили това.
Ако беше влязла тук само за да пие или да си търси компания, щях да се отнасям с нея като с клиент. Научих се да бъда любезен, внимателен, изискан, понеже работата ми зависи от това. Когато посетителите в моя ресторант пожелаят да научат нещо повече за циганите, им разказвам разни любопитни факти, препоръчвам им да послушат оркестъра, който се кани да свири след малко, коментирам някой и друг детайл от нашата култура и те си излизат с впечатлението, че знаят всичко за нас.
Но това момиче не е дошло тук да търси туристически атракции. То твърди, че е от нашата раса.
Отново ми подава удостоверението, което правителството й е издало. Смятам, че правителството убива, краде и лъже, но не поема риска да раздава фалшиви удостоверения. Тя наистина трябва да е дъщерята на Лиляна, защото в документа е написано пълното й име и мястото, където е живяла. От телевизията разбрах, че Карпатският гений, Бащата на народа, нашият Вожд, онзи, който ни принуди да гладуваме, докато изнасяше всичко за чужбина, който имаше дворци и позлатени прибори, докато народът умираше от изтощение, онзи човек заедно с проклетата си жена са карали Секуритате да обикаля приютите и да взема бебета, за да ги обучава като държавни убийци.
Вземали само момчетата, а момичетата оставяли. Може наистина да е дъщерята.
Отново поглеждам удостоверението и си мисля дали трябва, или не трябва да казвам къде е майка й. Лиляна заслужава да се срещне с тази чужденка, която твърди, че е „една от нас“. Лиляна заслужава да се изправи срещу тази жена, смятам, че страда достатъчно, след като предаде народа си — легна с един гайо (Б. р.: Нером, чужденец.) и посрами страната си. Може би е дошъл моментът да се сложи край на нейните мъки, да види, че дъщеря й е оцеляла, спечелила е пари и дори може да й помогне да се измъкне от мизерията, в която се намира.
Току-виж, и аз изкарам нещо за информацията. И в бъдеще нашето племе да получи някои облаги, тъй като живеем в смутни времена, когато всички повтарят, че Карпатският гений е мъртъв, показват сцени от екзекуцията му, но той може утре да се върне, да се окаже, че всичко е било брилянтен замисъл, за да разбере кой е на негова страна и кой е готов да го предаде.
Музикантите ще засвирят всеки момент, по-добре да си говорим за сделка.
— Знам къде се намира тази жена. И мога да ви заведа при нея.
Тонът ми сега е по-любезен.
— Но смятам, че тази информация струва нещо.
— Подготвена съм за това — отговаря и ми подава много повече пари, отколкото смятах да й поискам.
— Не покрива дори таксито дотам.
— Ще получите още толкова, когато стигна.
И усещам как за първи път тя се колебае. Сякаш се страхува да продължи. Веднага прибирам парите, които остави на бара.
— Утре ще ви заведа при Лиляна.
Ръцете й треперят. Поръчва още едно уиски, но внезапно в бара влиза някакъв мъж и цветът й се променя. Мъжът веднага идва към нея. Разбирам, че двамата са се запознали предишния ден, а днес разговарят като стари приятели. Неговите очи я желаят. Тя ясно осъзнава това и го предизвиква още повече. Мъжът поръчва бутилка вино, двамата сядат на една маса и май историята за майката е напълно забравена.
Но аз искам и другата половина от парите. Докато сервирам напитките, питам в кой хотел е отседнала и казвам, че ще бъда там в десет часа сутринта.
Херън Райън, журналист
Още на първата чаша вино каза — без да съм питал каквото и да било, разбира се, — че има приятел, полицай от Скотланд Ярд. Естествено, че беше лъжа. Трябва да бе прочела погледа ми. Опитваше се да ме отдалечи от себе си.
Отвърнах, че и аз имам приятелка и резултатът стана равен.
Десет минути след като музиката засвири, тя стана. Бяхме разговаряли съвсем малко. Изобщо не ме попита за моите проучвания, свързани с вампирите — само общи приказки, впечатления от града, недоволство от пътищата. Но онова, което видях в следващия миг — по-точно което всички присъстващи в ресторанта видяха, — беше една богиня, която се разкрива в цялото си величие, жрица, която призовава ангелите и демоните.