Казаха ми да избера име, но да не го съобщавам на никого — то можеше да бъде произнесено едва след кръщаването на детето. Дадоха ми светено масло и амулети, които трябваше да сложа на вратлето му след две седмици. Една от бабите ми каза да не се тревожа, защото цялото племе носело отговорност. Трябвало да привикна към критиките, те щели да отминат след време. Посъветваха ме също да не излизам между залеза и изгрева, понеже цинварите (Б. р.: Зли духове.) можели да ни нападнат, да ни обладаят и да превърнат живота ни в трагедия.
Седмица след това, щом слънцето изгря, отидох до едно сиропиталище в Сибиу, за да я оставя на прага, надявайки се, че някоя милостива ръка ще я вземе оттам. Но една медицинска сестра ме хвана и ме издърпа вътре. Нагруби ме жестоко, каза, че неведнъж са виждали такова поведение и затова винаги някой стоял на пост. Нямало толкова лесно да се измъкна от отговорността да родя дете.
— Какво друго да се очаква от една циганка, освен да изостави детето си!
Накара ме да попълня някакъв формуляр с всичките си данни, но понеже не знаех да пиша и стоях неподвижно, тя продължи да нарежда: „Разбира се, циганка! И не се опитвай да ни измамиш, като посочиш фалшиви данни, защото може да се озовеш в затвора.“ От страх накрая казах истината.
Погледнах детето за последно и си помислих единствено: „Момиченце без име, дано срещнеш любов, много любов в живота си.“
Излязох и в продължение на часове вървях през гората. Спомних си дългите нощи, докато бях бременна. О, колко мразех и обичах детето и мъжа, от когото го заченах!
Като всички жени и аз живеех с мечтата да срещна принца от приказките, да се омъжа, да напълня дома си със синове и дъщери и да се грижа за семейството си. И като много от тях накрая се влюбих в мъж, който не можеше да ми осигури това, но с когото изживях незабравими мигове. Мигове, които не можех да обясня на детето, то завинаги щеше да бъде белязано за нашето племе като гайо и дете без баща. Аз можех да се справя, но не исках и то да страда като мен, откакто разбрах, че съм бременна.
Плачех и се дерях с нокти, надявайки се, че болката ще ми помогне да не мисля за връщането към обикновения живот и за срама, който бях донесла на племето. Някой щеше да се погрижи за дъщеря ми, а аз щях да живея с мисълта, че един ден, когато порасне, отново ще я видя.
Седнах на земята и се облегнах на едно дърво. Не можех да спра да плача. Но когато сълзите ми и кръвта от раните ми докоснаха ствола му, ме обзе необикновено спокойствие. Сякаш чувах някакъв глас, който ми казваше да не се тревожа, че кръвта и сълзите са пречистили пътя на детето и са намалили моите страдания. Оттогава, щом изпадна в отчаяние, си спомням този глас и се успокоявам.
Затова не се изненадах, когато я видях да пристига с нашия Ром Баро, който поиска да го почерпя с кафе и алкохол, усмихна се иронично и си тръгна. Гласът ми бе казал, че тя ще се върне. И ето — сега стои тук пред мен. Красива, прилича на баща си. Не зная какво чувства към мен. Може би омраза, задето съм я изоставила. Не се налага да обяснявам защо го направих, никой на този свят не би могъл да ме разбере.
Дълго стоим, без да промълвим нито дума. Само се гледаме. Без да се усмихваме, без да плачем, без нищо. От душата ми блика любов, но дали я интересува какво чувствам?
— Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо? Инстинктът. Винаги инстинктът е на първо място.
Тя ми кимва в знак на съгласие. Влизаме в малката стая, където живея. Тя ми служи едновременно за хол, спалня, кухня и шивашко ателие. Оглежда всичко и сякаш е стресната, но аз се преструвам, че не забелязвам. Отивам до печката и се връщам с две чинии гъста зеленчукова супа с мас. Приготвям силно кафе и докато слагам захар, чувам първата й реплика:
— За мен без захар. Не знаех, че говориш английски.
Каня се да кажа „научих го от баща ти“, но се сдържам. Ядем мълчаливо и с напредването на времето всичко започва да ми се струва близко — аз съм с дъщеря си, тя е обикаляла света, но сега се е върнала, опознала е други пътища и си идва у дома. Знам, че това е илюзия, но в живота ми е имало толкова сурови моменти, че няма нищо лошо да си помечтая малко.
— Коя е тази светица? — Тя сочи една картина на стената.
— Света Сара, закрилница на циганите. Винаги съм искала да посетя църквата й във Франция, но не можем да излизаме оттук. Няма да ми дадат паспорт, виза…
Каня се да кажа: „и дори да успея, нямам пари“, но се въздържам. Тя може да реши, че искам нещо от нея.
— …и съм затрупана с работа.
Отново става тихо. Тя довършва супата и пали цигара. Погледът й не изразява нищо, никакво чувство.