— Смяташе ли, че отново ще ме видиш?
Отвръщам положително. От жената на Ром Баро разбрах, че е била в неговия ресторант.
— Задава се буря. Не искаш ли да поспиш малко?
— Нищо не чувам. Вятърът нито се е усилил, нито е утихнал — като преди малко е. Предпочитам да поговорим.
— Повярвай ми. Имам колкото искаш време, имам целия живот, който ми остава, за да бъда до теб.
— Не ми казвай това сега.
— …но ти си уморена — продължавам, преструвайки се, че не съм чула думите й.
Виждам, че се задава буря. Като всяка буря тя носи разруха, но в същото време напоява полята и мъдростта на небесата се спуска заедно с дъжда. Като всяка буря и тя ще отмине. Колкото по-силна е, толкова по-бързо ще отмине.
С Божията помощ съм се научила да се справям с бурите.
И сякаш небесата са чули думите ми и закапват първите капки. Момичето допушва цигарата си, аз я хващам за ръцете и я отвеждам до моето легло. Тя ляга и затваря очи.
Не зная колко време е спала. Гледах я, без да мисля за нищо, а гласът, който някога бях чула в гората, ми нашепваше, че всичко е наред, че не бива да се безпокоя, че промените, които съдбата налага на хората, са благоприятни, ако успеем да разгадаем какво се съдържа в тях. Не зная кой я е взел от сиропиталището, кой я е възпитал и превърнал в независимата жена, каквато ми изглеждаше. Изрекох една молитва за семейството, помогнало на дъщеря ми да оцелее и да има по-добър живот. Насред молитвата изпитах ревност и отчаяние и се укорих, и спрях да се моля на света Сара — дали наистина е трябвало да я върне тук? Пред мен беше всичко, което изгубих и никога нямаше да мога да си възвърна.
Но това беше и физическото проявление на любовта ми. Аз не знаех нищо и в същото време пред мен се разкри всичко. Отново видях сцените, когато си мислех за самоубийство, за аборт, когато мислех да се махна от това място и да отида докъдето ми стигнат силите. Видях разговора си с природата, която от този момент нататък присъстваше много силно в живота ми и никога не ме изостави, въпреки че малцина от племето знаеха за това. Моят закрилник ме намери да се скитам из гората. Той можеше да разбере всичко, но почина.
„Светлината е нестабилна — угасва от вятъра, пали се от светкавицата, никога не блести като слънцето, но си струва да се борим за нея“, казваше той.
Беше единственият, който ме прие и убеди племето, че мога да се върна и да бъда част от живота му. Единственият с достатъчно авторитет, за да предотврати изгонването ми. И за съжаление единственият, който никога няма да види дъщеря ми. Плаках за него, докато тя спеше неподвижно в леглото, тя, която навярно бе свикнала с всички възможни удобства. Отново ме връхлетяха хиляди въпроси — кои са родителите й, къде живее, завършила ли е университет, дали обича някого, какви са плановете й. Но не аз бях прекосила света, за да я открия, тъкмо обратното. Следователно не аз трябваше да задавам въпросите, а само да отговарям на тях.
Тя отвори очи. Прииска ми се да докосна косите й, да я погаля — запазила съм за нея тези ласки през всичките изминали години, — но не знаех как ще реагира и затова не посмях.
— Ти дойде тук, за да разбереш защо…
— Не. Не искам да разбера какво кара една майка да изостави детето си. Няма оправдание за такова нещо.
Думите й пронизаха сърцето ми като стрела и аз не знаех какво да кажа.
— Коя съм? Каква кръв тече във вените ми? Вчера, след като разбрах, че мога да те открия, изпаднах в ужас. Откъде да започна? Ти, както и всички циганки, би трябвало да можете да гадаете бъдещето на карти, нали?
— Не е така. Правим това единствено за гайе, за чужденците, за да се прехранваме. Никога не си гледаме на ръка или на карти, никога не се опитваме да предсказваме бъдещето, когато сме сред племето си. А ти…
— …аз съм част от племето. Макар че жената, която ме е родила на този свят, ме е пратила далеч.
— Да.
— Тогава защо съм тук? Вече видях лицето ти, мога да се върна в Лондон, отпуската ми свършва.
— Искаш ли да ти разкажа за баща ти?
— Не ме интересува.
И внезапно разбрах с какво мога да й помогна. Сякаш нечий чужд глас излизаше от устата ми:
— Опознай кръвта, която тече във вените ми и в твоето сърце.
Моят учител говореше чрез мен. Тя отново затвори очи и спа непробудно в продължение на дванайсет часа.
На другия ден я заведох в покрайнините на Сибиу, където бяха направили музей с къщи от района. За първи път имах удоволствието да й приготвя закуска. Беше отпочинала и не така напрегната, питаше ме разни неща за циганската култура, въпреки че никога не пожела да узнае каквото и да било за мен. Сподели малко за живота си, узнах, че съм баба! Не каза нищо за съпруга или осиновителите си. Спомена, че продава терени на едно далечно място и че скоро ще трябва да се върне на работа.