— Напротив — отвърнах. — Трябваше да разбереш, че не си сама, че и други хора са свързани със същото нещо. Този простичък факт ти позволява да повярваш.
— В какво да повярвам?
— Че си на прав път. И както и преди казах, че с всяка крачка пристигаш.
— Но какъв път? Смятах, че като потърся майка си в Румъния, най-накрая ще намеря душевния покой, от който толкова се нуждая. Но не го намерих. За какъв път ми говориш?
— Нямам представа. Ще го разбереш едва когато започнеш да обучаваш някого. Когато се върнеш в Дубай, си намери ученик или ученичка.
— Да ги уча на танц или калиграфия, така ли?
— Тези неща вече си ги усвоила. Трябва да ги учиш на нещо, което не знаеш. Нещо, което Майката се опитва да разкрие чрез теб.
Тя ме изгледа така, сякаш съм полудяла.
— Именно — казах. — Защо те помолих да вдигнеш ръце нагоре и да дишаш дълбоко? За да си помислиш, че аз знам нещо повече от теб. Но това изобщо не е вярно. Беше просто начин да те измъкна от света, към който си привикнала. Не те накарах да благодариш на Майката, да кажеш колко е прекрасна и че лицето й е озарено от пламъците на огъня. Накарах те единствено да направиш един абсурден жест и да се съсредоточиш върху свещта. Това е достатъчно — всеки път, когато е възможно, да се опитваш да направиш нещо, което е в несъответствие със заобикалящата те действителност.
Когато започнеш да създаваш ритуали, които твоите ученици да изпълняват, ти ще се окажеш напът-ствана. Тогава започваш да се учиш, така казваше моят закрилите. Ако искаш да се вслушаш в думите ми, добре. Ако не искаш, продължавай да живееш както досега, но накрая ще се блъснеш в стената, наречена „неудовлетвореност“.
Извиках такси, поговорихме си малко за мода и мъже и Атина си тръгна. Бях напълно убедена, че ще ме послуша главно защото беше от хората, които никога не отстъпват пред предизвикателствата.
— Учи хората да бъдат различни. Само толкова! — извиках, докато таксито се отдалечаваше.
Това е радост. Щастие би било, ако беше удовлетворена от всичко, което вече притежаваше — любов, дете, работа. Но Атина не беше родена за такъв живот, както и аз.
Херън Райън, журналист
Разбира се, не допусках, че съм влюбен. Имах си приятелка, която ме обичаше, допълваше ме и споделяше с мен моментите на радост и тъга.
Всички срещи и събития в Сибиу бяха част от едно пътуване — не за първи път ми се случваше, когато бях далеч от дома. Когато хората се отдалечават от своя свят, са склонни да бъдат по-авантюристично настроени, защото преградите и предразсъдъците не съществуват.
Щом се върнах в Англия, първото, което направих, бе да кажа, че въпросният документален материал за Дракула от историческа гледна точка е пълна глупост. Някаква си книжка на луд ирландец, която е успяла да създаде ужасен образ на Трансилвания — едно от най-красивите места на планетата. То е ясно, че продуцентите не останаха доволни, но по онова време тяхното мнение никак не ме интересуваше. Зарязах телевизията и отидох да работя за един от най-важните вестници в света.
Тогава си дадох сметка, че много бих искал отново да срещна Атина.
Обадих й се по телефона и се разбрахме да се разходим, преди да отпътува за Дубай. Тя прие, но каза, че иска да ме разведе из Лондон.
Качихме се на първия автобус, който спря на спирката, без да се поинтересуваме накъде отива, избрахме напосоки една жена и си казахме, че ще слезем там, където и тя. Слязохме на спирка Темпъл, минахме край някакъв просяк, който ни молеше за пари, но не му дадохме нищо и докато се отдалечавахме, чувахме обидите му — знаехме, че това е просто начин да пообщува с нас.
Забелязахме как някакъв човек се опитва да счупи една телефонна кабина. Реших да извикам полиция, но Атина ме спря — може би човекът току-що се е разделил с любовта на живота си и има нужда да се разтовари от напрежението. Или пък няма с кого да си поприказва и не иска да остави и другите да ползват този телефон, за да говорят за сделки или любов.
Накара ме да затворя очи и точно да й опиша дрехите, с които сме. За моя изненада уцелих едва няколко детайла.
Попита ме какво помня от работната си маса. Казах, че на нея има разни книжа, които все ме мързи да подредя.
— А някога представял ли си си, че тези книжа имат живот, чувства, желания и история, която да разкажат? Смятам, че не отдаваш на живота полагаемото внимание.
Обещах, че ще прегледам листовете един по един, когато се върна в редакцията на другия ден.
Двойка чужденци, разтворили карта, ни помолиха да ги упътим към някакъв туристически обект. Атина им даде съответните указания, но ги насочи в грешна посока.