— Например?
Например сексът. На някои от местата, където съм ходила, бе напълно забранен. Другаде пък не просто беше абсолютно свободен, но понякога дори поощряваха оргиите. Тя помоли за още подробности и аз не разбрах дали го прави, за да ме провери, или не схваща за какво става дума.
Преди да успея да отговоря на въпроса й, Атина продължи:
— Когато танцувате, изпитвате ли желание? Чувствате ли, че предизвиквате някаква по-висша енергия? По време на танца има ли моменти, в които преставате да бъдете себе си?
Не знаех какво да кажа. В действителност, когато се събирахме с приятели, чувствеността винаги присъстваше в танца — аз започвах да провокирам, харесваха ми жадните погледи на мъжете, но с напредването на нощта сякаш все повече влизах в контакт със себе си. Дали прелъстявах някого, или не, преставаше да е от значение…
Атина продължи:
— И ако театърът е ритуал, то танцът представлява същото. Той е древен начин за сближаване с партньора. Сякаш нишките, които ни свързват с останалия свят, се очистват от предразсъдъците и страховете. Докато танцувате, можете да си позволите да бъдете себе си.
Започнах да я слушам с чувство на респект.
— После отново ставаме онова, което сме били преди танца — уплашени хора, които се опитват да се изкарат по-значими, отколкото са.
Точно както се чувствах аз. Или може би всички изпитват едно и също?
— Имате ли си приятел?
Сетих се как на едно от местата, където ходих, за да усвоя „обичаите на Гея“, бях помолена от „друид“ да правя любов пред него. Смешно и плашещо — как така тези хора се осмеляваха да използват духовното търсене за най-тъмните си цели?
— Имате ли си приятел? — повтори тя.
— Да.
Атина не каза нищо повече. Само постави ръка пред устните си в знак да замълча.
И внезапно осъзнах, че е невъобразимо трудно да запазя мълчание пред човек, с когото току-що съм се запознала. Исках да говоря за нещо — за времето, проблемите с транспорта, хубавите ресторанти. Двете седяхме на канапето в нейния хол, който беше съвсем бял. Имаше само компактдисково устройство и малка етажерка с дискове. Никъде не виждах книги. Нито картини по стените. Тъй като беше пътувала, очаквах тук да има предмети и сувенири от Близкия изток.
Но помещението беше празно. А сега и тишината.
Сивите й очи се бяха взрели в моите. Останах неподвижна и не отклоних погледа си. Може би се дължеше на инстинкт. Начин да покажа, че не съм се уплашила, а гледам право към предизвикателството. Само че от тишината, бялата стая и уличното движение всичко започна да ми се струва нереално. Колко дълго щяхме да останем безмълвни?
Започнах да проследявам мислите си. Дали бях дошла, за да намеря материал за пиесата, или търсех познание, мъдрост и… сила? Не можех да определя какво ме е довело при една…
Каква? Вещица?
Младежките ми мечти изплуваха — кое момиче не би желало да се срещне с истинска вещица, да овладее магията, да бъде гледано с уважение и страхопочитание от своите приятелки? Кое момиче в младостта си не се е чувствало онеправдано заради вековете, когато жената е била потискана? Кое момиче не би сметнало, че това е най-добрият начин да си възвърне изгубената идентичност? Въпреки че вече бях надживяла тази фаза, бях независима и правех каквото ми харесва на едно толкова оспорвано поприще, каквото е театърът, тъй като вечно бях недоволна, имах нужда да поставям на изпитание… любопитството си, да речем.
Струва ми се, че бяхме на една и съща възраст… или пък аз бях по-голяма от нея? Дали и тя си имаше приятел?
Атина се приближи до мен. Сега ни делеше по-малко от ръка разстояние. Започнах да се плаша. Дали нямаше да се окаже лесбийка?
Въпреки че не отклонявах поглед, знаех къде е вратата и можех да си изляза, щом пожелая. Никой не ме беше принудил да отивам в дома й, да се срещам с човек, когото никога през живота си не бях виждала, и да си губя времето в мълчание, без да научавам каквото и да било. Докъде искаше да стигне?
До тишината може би. Мускулите ми започнаха да се напрягат. Бях сама и беззащитна. Отчаяно исках да говоря или да правя нещо, та съзнанието ми да престане да крещи, че всичко наоколо представлява заплаха за мен. Как можеше да се разбере коя съм? Ние сме това, което казваме, че сме!
Тя не ме ли попита за живота ми? Пожела да узнае дали имам приятел, нали така? Аз се опитах да кажа още нещо за театъра, но не успях. Ами историите, които чух за нея, за нейния цигански произход, за срещата й в Трансилвания — земята на вампирите?
Мислите ми не спираха да бушуват — колко ли щеше да ми струва тази консултация? Ужасих се, трябваше да попитам още в началото. Може би цяло състояние? Ами ако не си платя? Дали ще ми отправи клетва, която да ме съсипе?