— Необразован, ако търсиш точната дума.
— Значи твоята образованост и култура не са в сърцето ти, а на етажерката в дома ти.
Стига толкова. Хванах телефона, запазих маса и казах, че ще съм там след петнайсет минути. Атина се опитваше да избегне темата, която я беше довела при мен — дълбоката й неувереност я караше да ме напада, вместо да се вгледа в себе си. Изпитваше нуждата от мъж в живота си и — кой знае — може би ме проучваше колко далеч мога да стигна, като ми прилагаше тези женски хитрини, за да разбере готов ли съм да направя нещо за нея.
Винаги когато се намирах край Атина, съществуването ми изглеждаше оправдано. Това ли искаше да чуе? Ами добре, щях да й го кажа по време на вечерята. Бях в състояние да направя почти всичко, включително да зарежа жената, с която бях в момента, но, разбира се, не бих раздал книгите си.
В таксито се върнахме на темата за театралната трупа. Въпреки че точно тогава бях настроен да й кажа нещо, което никога не й бях казвал — да говоря за любовта си, тема по-сложна за мен от Маркс, Юнг, Лейбъристката партия в Англия или всекидневните проблеми в редакциите на вестниците.
— Не бива да се тревожиш — казах, изпитвайки желание да я хвана за ръката. — Всичко ще бъде наред. Говори им за калиграфията. Говори за танците. Говори за нещата, които знаеш.
— Ако постъпя по този начин, никога няма да открия какво не знам. Докато съм там, трябва да успокоя съзнанието си, за да може сърцето ми да заговори. Но ще ми е за първи път и се страхувам.
— Искаш ли да дойда с теб?
Тя веднага се съгласи. Пристигнахме в ресторанта, поръчахме вино и започнахме да пием. Аз — за да събера кураж и да кажа какво чувствам, макар да ми изглеждаше абсурдно да обичам някого, когото не познавам добре, тя — защото се страхуваше да говори за неща, които не знаеше.
На втората чаша разбрах, че нервите й са опънати до скъсване. Опитах се да я хвана за ръката, но тя деликатно я отдръпна.
— Нямам право да се страхувам.
— Естествено, че имаш, Атина. Аз често изпитвам страх. Но дори и тогава, щом се наложи, продължавам напред и посрещам трудностите.
Установих, че и моите нерви са опънати. Отново напълних чашите. Келнерът непрекъснато идваше да ни пита какво ще поръчаме за ядене, а аз казвах, че ще изберем след малко.
Възбудено говорех каквото ми дойде наум, а Атина слушаше любезно, но сякаш беше далеч, в някаква мрачна вселена, изпълнена с призраци. В даден момент отново спомена за жената от Шотландия и какво й е казала тя. Попитах дали има смисъл да преподава нещо, което не знае.
— Някога някой учил ли те е как се обича? — отговори ми с въпрос тя.
Дали четеше мислите ми?
— Макар никой да не те е учил, ти можеш да обичаш, както и всяко човешко същество. Как си се научил? Не си се научил, повярвал си. Вярваш и затова обичаш.
— Атина…
Поколебах се, но успях да довърша изречението, въпреки че намеренията ми бяха съвсем различни.
— …може би е време да поръчаме нещо за ядене. Разбрах, че не съм готов да говоря за неща, които внасяха смут в живота ми. Повиках келнера, поръчах ордьоври, много ордьоври, основно ястие, десерт и още една бутилка вино. Колкото по-дълго останехме заедно, толкова по-добре.
— Странен си. Заради онова, което споменах във връзка с книгите ти ли? Прави каквото искаш, аз няма да променям живота ти. Опитвам нещо на място, където не са ме канили.
Малко преди това се бях замислил за израза да „промениш живота“.
— Атина, ти ми говориш за нещо… по-точно, аз имам нужда да поговорим за нещо, което се случи в онзи бар в Сибиу, докато звучеше циганската музика…
— Искаш да кажеш в ресторанта.
— Да, в ресторанта. Днес си говорихме за книгите, за вещи, които се трупат и заемат пространство. Може би имаш право. Има нещо, което бих искал да споделя, откакто те видях да танцуваш тогава. То започва все повече да тежи на сърцето ми.
— Не знам за какво говориш.
— Разбира се, че знаеш. Говоря за любовта, която откривам у себе си и правя всичко възможно да унищожа, преди да се е проявила. Бих искал да я приемеш. Тя е малкото, което имам, но което не притежавам. Не е изцяло за теб, понеже имам някого в живота си, и все пак бих бил щастлив, ако я приемеш.
Един арабски поет от твоя край, Халил Джубран, казва: „Хубаво е да даваш, когато те молят, но още по-хубаво е да можеш да отдаваш всичко на някого, който нищо не ти е поискал.“ Ако не ти кажа всичко това, ще продължа да бъда само свидетел на събитията, а не човекът, който ги изживява.
Поех си дълбоко дъх. Виното ми беше помогнало да се отпусна.
Тя изпи чашата си до дъно. Аз сторих същото. Келнерът се появи с храната, похвали ястията, обясни ни съставките и начина на приготовление. Двамата не отмествахме поглед един от друг. Андреа ми беше разказала, че Атина постъпила така и с нея, когато се срещнали за първи път. Явно смяташе, че това е начин да респектира хората.