Тишината плашеше. Аз си я представях как става от масата, говорейки за прословутия си невидим приятел от Скотланд Ярд. Или как казва, че е поласкана от думите ми, но е притеснена за уроците си на следващия ден.
— „А има ли нещо, което да може да се запази? Всичко, което притежаваме, един ден ще бъде отдадено. Дърветата дават, за да продължат да съществуват, следователно да запазиш нещо само за себе си е да сложиш край на съществованието си.“
Макар да говореше тихо и с малки паузи, докато отпиваше от виното, тя успя да накара всички наоколо да замлъкнат.
— „И най-голяма заслуга има не оня, който дава, а другият, който приема, без да се чувства длъжник. Човек дава малко, когато разполага единствено с материалните блага, но дава много, когато отдава себе си.“
Говореше, без да се усмихва. Сякаш приказвах със сфинкс.
— Това е от същия поет, който ти цитира — научила съм го в училище и не ми трябва книгата, където го пише. Пазя думите в сърцето си.
Тя отпи още малко. Аз също. Сега не ми се налагаше да питам дали приема, или не. Олекна ми.
— Може би имаш право. Ще подаря книгите си на някоя обществена библиотека. Ще запазя само някои, които наистина ще препрочета.
— За това ли искаш да говорим сега?
— Не. Не знам как да продължа разговора.
— В такъв случай да вечеряме и да се наслаждаваме на храната. Как ти се струва?
Не, не ми се струваше подходящо. Искаше ми се да чуя нещо друго. Но се страхувах да попитам, та продължих да говоря за библиотеки, книги и поети. Говорех възбудено и се ядосвах, че съм поръчал толкова ястия. Искаше ми се да изляза на бегом, защото не знаех как да продължа срещата.
Накрая тя ме накара да й обещая, че ще дойда в театъра, за да присъствам на нейния първи урок. Приех това като знак. Тя се нуждаеше от мен, беше приела онова, което подсъзнателно копнеех да й дам, откакто я видях да танцува в ресторанта в Трансилвания, но което едва тази вечер успях да разбера. Или в което бях повярвал, както казваше Атина.
Андреа Маккейщ, актриса
Разбира се, че съм виновна. Ако не бях аз, Атина никога нямаше да дойде в театъра онази сутрин, нямаше да се присъедини към трупата, да ни кара да налягаме по пода на сцената и да изпълняваме упражнения за пълен релакс, който включва дишане и осъзнаване на всяка част от тялото.
— Сега отпуснете бедра…
Всички се подчинявахме, сякаш се намирахме пред някаква богиня, пред някого, който знае повече от всички нас, взети заедно, макар че бяхме изпълнявали такива упражнения вече стотици пъти.
— …сега отпуснете лица, дишайте дълбоко…
Дали вярваше, че ни учи на нещо ново? Очаквахме лекция, беседа! Трябва да се контролираме, да се върнем към миналото. Релаксирахме и тогава настъпи онази тишина, която съвсем ни обърка. Когато по-късно разговарях с някои колеги, се оказа, че всеки от нас е бил с усещането, че упражнението е свършило, че идвал моментът да седнем и да се огледаме наоколо, но никой не го беше направил. Продължавахме да лежим, бяхме в нещо като принудителна медитация, която трая петнайсетина безкрайни минути.
Тогава отново се чу нейният глас.
— Имахте достатъчно време, за да се усъмните в мен. Някои от вас не проявиха търпение. Но сега ще ви помоля едно-единствено нещо — щом преброя до три, станете и бъдете различни.
Не казвам да бъдете друг човек, животно или къща. Избягвайте да правите нещата, които сте научили от курсовете по театрално изкуство. Не ви моля да бъдете актьори и да демонстрирате уменията си. Настоявам да престанете да бъдете хора и да се превърнете в нещо непознато.
Бяхме със затворени очи на пода и никой не можеше да види как реагират останалите. Атина си играеше с липсата ни на сигурност.
— Ще ви изреждам думи, а вие ще ги свързвате с образи. Не забравяйте, че сте отровени от понятията и ако кажа „съдба“, може би ще започнете да си представяте своя бъдещ живот. Ако кажа „червено“, сигурно ще дадете някое тълкуване от психоанализата. Но аз не искам това. Искам да бъдете различни, както вече ви казах.
Дори не можеше да ни обясни точно какво иска от нас. Но тъй като никой не се възпротиви, бях сигурна, че колегите ми просто се опитват да се държат възпитано, но че щом свърши въпросната „лекция“, никога повече няма да поканят Атина. И дори щяха да ме укорят, че съм била толкова наивна, та да я потърся.
— Ето първата дума — святост.
За да не умра от скука, реших да участвам в играта — представих си моята майка, моя приятел, бъдещите си деца, блестяща кариера.