Момчето я прегърна.
— Можете да си тръгвате. Оставете ме насаме с него.
Един по един излязохме от апартамента и оставихме жената с детето. В таксито към дома се опитах да поговоря с Андреа, но тя ме помоли да не споменаваме случилото се преди малко.
Замълчах. Душата ми се изпълни с тъга — беше ми трудно да загубя Андреа. От друга страна, изпитах огромно облекчение — събитията сами предизвикваха промените и на мен не ми се налагаше да минавам през опустошителното преживяване да седна срещу жената, която обичам силно, и да й кажа, че съм влюбен в друга.
В този случай предпочетох да замълча и аз. Прибрах се, пуснах телевизора, Андреа влезе да се изкъпе. Затворих очи, а когато ги отворих, стаята беше обляна от светлина. Вече беше ден. Бях спал непро-будно десет часа. До мен имаше бележка, в която Андреа ми казваше, че не иска да ме буди. Беше отишла направо в театъра, но ми беше приготвила закуската. Бележката беше романтична, имаше отпечатано малко сърчице и следи от червило.
Тя въобще не беше готова да „освободи своята вселена“. Щеше да се бори. А животът ми щеше да се превърне в кошмар.
Онзи следобед ми се обади по телефона. Гласът й не издаваше никаква по-специална емоция. Разказа ми, че въпросният актьор отишъл на лекар. Прегледали го и установили, че простатата му е ненормално уголемена. Следващата стъпка била да изследват кръвта му, където засекли значително увеличение на някакъв вид протеин, наречен простатноспецифичен антиген. Взели материал за биопсия, но според клиничната картина имало голяма вероятност да се касае за злокачествено образувание.
— Лекарят му казал: имаш късмет, дори и да сме изправени пред неблагоприятни обстоятелства, все още е възможна операция и има деветдесет и девет процента шанс да оздравееш.
Диъдри О’Нийл, позната като Еда
Каква ти Агия София, за какво говорим изобщо! Беше си тя самата, Атина, но навлязла по-дълбоко в потока, който тече през душата й. Вече контактуваше с Майката.
Просто надникна и видя какво се случва в друга реалност. Понеже е починала, майката на младата актриса живее на място без време и затова може да отклони събитията от хода им. Ала ние — човешките същества — винаги ще бъдем ограничени да познаваме настоящето. Между другото, никак не е малко да се установи болест в инкубационен период, преди да се е задълбочила, да се напипват нервни центрове и да се отместват енергии — това е по силите ни.
Да, много са умрели на кладата, други са били прогонени, а трети са скрили и потулили искрата от Великата майка, която е в душите ни. Аз никога не съм се опитвала да накарам Атина да контактува със Силата. Тя сама реши да го стори, защото Майката вече й е дала редица знаци — превърна се в светлина, докато Атина танцуваше, в букви, когато учеше ка-лиграфия, яви се в огъня и в огледалото. Но ученичката ми не знаеше как да съжителства с Нея, докато не направи нещо, което предизвика тази поредица от събития.
Атина, която все повтаряше, че трябва да бъдем различни, всъщност беше като всички останали. Имаше свой собствен ритъм, нещо като автопилот. Дали беше по-любознателна? Може би. Дали беше успяла да преодолее чувството, че е жертва? Със сигурност. Дали изпитваше необходимост да сподели с останалите, били те банкови чиновници или актьори, всичко, което бе научила? В определени случаи отговорът е „да“, в други — аз се опитвах да я поощрявам, понеже не сме създадени да живеем в самота и успяваме да опознаем себе си, когато се видим през очите на околните.
Но влиянието ми свършваше дотук.
Защото Майката пожела да се прояви онази нощ и е възможно да е прошепнала нещо в ухото й: „Тръгни против всичко, което си научила досега. Ти, която владееш ритъма, остави го да минава през твоето тяло, но не му се подчинявай.“ Ето защо Атина предложи да направят това упражнение — в подсъзнанието си вече е била готова да съжителства с Майката, но вибрациите й са били все на тази честота и не са позволявали проявлението на външни елементи.
С мен се случваше нещо подобно — най-добре успявах да медитирам, да контактувам със светлината, докато плетях. На това ме беше научила моята майка още докато бях дете. Знаех да броя лицево и опако, да движа иглите, да създавам красиви неща чрез повторение и хармония. Един ден моят закрил-ник ме накара да плета по съвсем ирационален начин! За мен това беше крайно жестоко, защото аз бях усвоила работата с нежност, търпение и всеотдайност. Но ето че той настоя да направя ужасно плетиво.
В продължение на два часа намирах заниманието за смешно и абсурдно, болеше ме глава, но не можех да пусна иглите. Всеки може да прави нещата грешно, защо го изискваше от мен? Защото познаваше перфекционизма ми по отношение на геометрията.