Изненадах се от думите си. Те не идваха от мен, нито отвътре, нито отвън. Сякаш винаги съм ги знаела и съм изпълнявала това безброй пъти.
— Благословена си, можеш да се обличаш.
Но тя продължи да стои гола, с усмивка върху устните. Какво ли искаше? Щом Агия София можеше да вижда аури, със сигурност знаеше, че не изпитвам никакво желание да имам връзка с жена.
— Момент.
Тя взе детето на ръце, отнесе го в стаята и веднага се върна.
— Съблечи се и ти.
Кой ме молеше за това? Агия София, която говореше за моите заложби и на която бях вярна ученичка? Или Атина, която не познавах добре, но ми се струваше, че е способна на всичко — жена, която животът бе научил да прекрачва своите граници и да задоволява любопитството си изцяло?
Бяхме стигнали до нещо, от което нямаше връщане назад. Съблякох се със същата липса на свян, със същата усмивка и същия поглед.
Тя ме хвана за ръката и седнахме на канапето.
През следващия половин час се проявиха и Атина, и Агия София. Искаха да знаят какви ще бъдат следващите ми стъпки. Докато те ме разпитваха, аз виждах, че наистина всичко е написано пред мен. Портите винаги са били затворени, защото не разбирах, че аз съм единственият човек на света, който може да ги отвори.
Херън Райън, журналист
Замесгник-главният редактор ми дава някакъв видеоматериал и отиваме в залата за прожекции да го изгледаме.
Бил е заснет на 26 април 1986 г. сутринта. Показваше нормалния живот в един нормален град. Мъж седи и пие кафе. Майка, която се разхожда с бебето си по улицата. Забързани хора на път за работа, един-двама, които чакат на спирката на автобуса. Старец, който чете вестник на пейка на площада.
Но има някакъв проблем с видеото — явяват се хоризонтални черти, според мен трябва да се оправи настройката. Ставам, за да я наглася, но шефът ме спира.
— Такова си е. Продължавай да гледаш.
Кадрите от малкото градче продължават да се редуват. Няма нищо интересно. Само сцени от обикновения живот.
— Възможно е някои от тези хора да знаят, че на два километра от тях е станал инцидент — казва моят началник. — Възможно е също да знаят, че има трийсет загинали — не са малко, но не са и достатъчно, за да променят делника на жителите.
Сега се виждат кадри на училищни автобуси, които паркират. Ще останат там задълго, без да помръднат. Образът е много лош.
— Не е от видеото. Проблемът идва от радиацията. Филмът е заснет от КГБ.
На 26 април в 1 часа и 23 минути след полунощ в Чернобил, Украйна, става най-голямата катастрофа, предизвикана от човешка ръка. Вследствие на експлозията на един ядрен реактор хората в района се оказват изложени на деветдесет пъти по-голяма радиация от тази в Хирошима. Трябва веднага да се ева-куира населението, но никой, абсолютно никой не казва нищо по въпроса — та нали правителството не допуска грешки. Едва седмица по-късно на трийсет и втора страница на местния вестник излиза кратко съобщение от пет реда, в което се споменава за смъртта на работниците, без да се дават повече обяснения. Междувременно навсякъде в бившия Съветски съюз празнуват Деня на труда. Също и в Киев, столицата на Украйна. Хората излизат на манифестация по улиците, без да знаят, че невидимата смърт витае във въздуха.
Накрая шефът казва:
— Искам да отидеш там и да видиш какво става днес в Чернобил. Повишавам те в длъжност „специален репортер“. Ще вдигна заплатата ти с двайсет процента и освен това можеш да предлагаш какви статии да публикуваме.
От мен се очаква да заподскачам от радост, а се оказвам завладян от безкрайна тъга, която трябва да прикрия. Невъзможно е да обясня, че в момента в живота ми има две жени и не искам да напускам Лондон, защото психическото ми състояние е нестабилно. Питам кога трябва да пътувам и той отвръща:
— Възможно най-скоро, понеже се носят слухове, че някои страни значително са увеличили производството си на ядрена енергия.
Успявам да издействам достоен изход от ситуацията. Обяснявам, че първо трябва да се консултирам със специалист, да проуча обстойно въпроса и щом събера необходимия материал, незабавно ще отпътувам.
Той се съгласява, стисваме си ръцете, поздравява ме. Не успявам да поговоря с Андреа. Когато се прибирам, тя още не се е върнала от театъра. Веднага заспивам, а като се събуждам, до мен има оставена бележка, в която пише, че е отишла на работа и че закуската е на масата.
И аз тръгвам за работа. Опитвам се да зарадвам шефа, който „подобри живота ми“, обаждам се на специалисти по радиация и енергетика. Установявам, че общо девет милиона души по целия свят са били пряко засегнати от катастрофата, включително три-четири милиона деца. Според специалиста Джон Гофманс „трийсетте смъртни случая“ са се превърнали в 475 хиляди смъртни случая на рак и още толкова заболели.