Разликата между учителя и ученика е една-единствена — първият се страхува малко по-малко от втория. И когато седнат на масата или край огъня, за да разговарят, по-опитният предлага: „Защо не направиш това?“ Никога не казва: „Върви по този път и ще стигнеш дотам, докъдето аз съм стигнал“, защото всеки път е неповторим и всяка съдба е индивидуална.
Истинският учител предизвиква у своя ученик смелостта да наруши равновесието на света си, макар той самият да се страхува от нещата, на които се е натъквал, и още повече от онова, което се крие зад следващия завой.
Аз бях млада и ентусиазирана лекарка. Заминах за вътрешността на Румъния по една програма за обмен на английското правителство, която имаше за цел да оказва медицинска помощ. Заминах с лекарства в багажа и понятия в главата. Имах ясна представа как трябва да се държат хората, какво е необходимо, за да сме щастливи, как трябва да поддържаме пламъка на мечтите вътре в нас, как трябва да се развиват отношенията между хората. Стъпих в Букурещ по време на онази кървава и агонизираща диктатура, отидох в Трансилвания по програмата за масово имунизиране на жителите в района.
Не знаех, че съм просто пешка върху сложна шахматна дъска, където невидими ръце ръководят идеала ми, и че всичко онова, което смятах, че се прави с хуманитарна цел, крие задни помисли — да се стабилизира управлението на сина на диктатора и да се даде възможност на Англия да продава оръжия на пазар, контролиран от руснаците.
Добрите ми намерения скоро се сринаха, когато установих, че ваксините не са достатъчни и има и други болести в района. Аз постоянно пишех и молех за средства, но не ми ги отпускаха. Казваха ми да бера грижа само за онова, за което съм пратена.
Почувствах се безсилна, бунтувах се. Сблъсках се отблизо с мизерията. Можех да направя нещо, ако поне ме бяха подкрепили с малко пари, но на тях не им пукаше за резултатите. Нашето правителство се интересуваше единствено от това да се пише по вестниците, за да може да каже на политическите партии или на избирателите, че са изпратили групи в различни части на света с хуманитарна мисия. Имаха и добри намерения — освен че продаваха оръжия, разбира се. Отчаях се. Какъв, по дяволите, беше този свят? Една нощ отидох в гората — премръзнала и ругаеща Бог, който се оказа несправедлив към всички. Седях под един дъб, когато се приближи моят закрилник. Каза, че може да умра от студ, но аз отвърнах, че съм лекар и познавам пределите на човешкото тяло. Щом усетя, че съм близо до тях, ще се върна в лагера. Попитах го той какво търси там.
— Разговарям с една жена, която чува думите ми. Понеже мъжете до един са оглушали.
Помислих, че има предвид мен, но не — жената беше самата гора. След като видях този мъж, който броди из гората, ръкомаха и изрича разни непонятни неща, сърцето ми бе обзето от някакво спокойствие — в края на краищата не бях единствената, която си приказва сама. Когато се готвех да се връщам, той дойде при мен.
— Знам коя сте — каза. — В селото всички ви смятат за симпатична и отзивчива. Винаги в добро настроение, винаги готова да помогне на хората. Но аз виждам нещо друго — гняв и разочарование.
Без да знам дали пред мен не стои шпионин на правителството, реших да споделя изцяло чувствата си. Имах нужда да се разтоваря. Дори и с риск да ме арестуват. Тръгнахме заедно към полевата болница, където работех. Заведох го в спалнята, която в момента беше празна. Колегите ми бяха отишли да се повеселят на годишния празник на града. Поканих го да пийнем по нещо. Той извади едно шише от джоба си.
— Палинка — каза. Имаше предвид традиционното за страната питие с висок алкохолен градус. — Аз черпя.
Пихме заедно. Дори не усетих как се напивам. Разбрах го едва когато се опитах да отида до банята. Спънах се и паднах на пода.
— Не мърдайте — каза мъжът. — Погледнете какво има пред очите ви.
Една мравешка редица.
— Всички ги смятат за много мъдри. Имат памет, интелигентност, чувство за ред, жертвоготовност. Събират храна през лятото, трупат я за зимата и сега, в тази мразовита пролет, отново са тръгнали да се трудят. Ако утре светът бъде унищожен от ядрена война, мравките ще оцелеят.
— Откъде знаете?
— Учил съм биология.
— И защо, по дяволите, не правите нещо, за да подобрите положението на народа си? Какво търсите насред гората? Защо си говорите сам с дърветата?
— Първо, не бях сам. Освен дърветата там бяхте и вие и ме слушахте. Но да отговоря на въпроса ви. Зарязах биологията, за да стана ковач.
Изправих се с известно усилие. Главата ми продължаваше да се върти, но аз напълно съзнавах положението на онзи нещастен човек. Въпреки че имаше диплома, не бе успял да си намери работа. Казах му, че това се случва и в моята страна.