— Не става дума за същото. Аз изоставих биологията, защото исках да работя като ковач. От дете съм очарован от онези мъже, които коват желязото и композират необикновена музика. Омагьосваше ме това как край тях хвърчат искри, как топват във вода нажеженото желязо и от нея излизат облаци пара. Аз бях нещастен биолог, защото мечтата ми беше да създавам меки форми от твърдия метал. Докато един ден не се появи моят закрилник.
— Закрилите ли?
— Да речем, че като гледате тези мравки, които правят точно онова, за което са програмирани, вие извикате: „Фантастично!“ На пазачите генетично им е заложено да се жертват за царицата, работниците мъкнат листа, десет пъти по-тежки от тях самите, инженерите прокопават тунели, които устояват на бури и наводнения. Влизат в смъртоносни битки с враговете си, страдат в името на общността и никога не си задават въпроса: „Какво търся тук?“
Хората се опитват да подражават на съвършеното мравешко общество. В качеството си на биолог аз се опитвах да изпълнявам моята роля, докато не се появи човек и не ме попита:
„Доволен ли си от това, което правиш?“
Аз казах:
„Разбира се, че съм доволен — полезен съм на своя народ.“
„А това достатъчно ли ти е?“
Не знаех дали ми е достатъчно, но казах, че ми изглежда нагъл егоист.
Той отвърна:
„Може. Но ти просто ще продължаваш да повтаряш онова, което хората правят, откакто се осъзнават като хора — ще поддържаш установения ред.“
„Но светът се развива“, отвърнах. Той попита учил ли съм история. Разбира се. Зададе ми още един въпрос. Не сме ли способни от хиляди години да издигаме огромни постройки като пирамидите? Не сме ли способни да се кланяме на боговете, да тъчем, да палим огън, да си намираме любовници и съпруги, да си изпращаме писмени съобщения? Естествено, че да. Но макар да сме успели да заменим робите без заплата с платените роби на съвремието, целият напредък, който сме постигнали, е само в сферата на науката. Човечеството продължава да си задава въпросите на предците. С две думи, изобщо не сме еволюирали. В този момент разбрах, че човекът, който ми задава тези въпроси, е някой небесен пратеник, ангел, закрилник.
— Защо го наричате закрилите?
— Защото ми каза, че има две традиции. Едната ни кара да повтаряме едни и същи неща през вековете. Докато другата отваря пред нас вратите на непознатото. Но втората съвсем не е удобна и е доста опасна, защото, ако събере много привърженици, накрая ще разруши обществото, изградено с толкова труд по модела на мравешкото. Така тази втора традиция се пази в тайна и е успяла да се съхрани през вековете, защото последователите й са си създали таен език от символи.
— Питахте ли го още нещо?
— То е ясно, защото, макар да отричах, той знаеше, че не съм доволен от онова, което правя. Закрил-никът ми каза: „Страх ме е да стъпвам по места, които не са на картата, но въпреки това в края на деня животът ми изглежда по-интересен.“
Настоях да разбера за Традицията, а той каза нещо от сорта на: „Докато Господ е просто мъж, винаги ще имаме храна и покрив над главата си. Когато най-накрая Майката възвърне свободата си, може би ще ни се наложи да спим на открито и да се храним с любов, а може и да успеем да постигнем равновесие между работата и емоциите.“
Мъжът, който щеше да стане мой закрилник, ме попита: „Ако не беше биолог, какъв щеше да бъдеш?“
Аз казах: „Ковач. Но това не носи пари.“ Той отвърна: „Ами когато се умориш да бъдеш какъвто не си, върви да се забавляваш и да се отдадеш на живота, удряйки с чук по желязото. С течение на времето ще разбереш, че това ти носи повече от удоволствие — ще ти донесе и смисъл.“
„Как да следвам традицията, за която ми спомена?“
„Вече ти казах — чрез символите — рече той. — Започни да правиш каквото искаш и всичко останало ще ти бъде разкрито. Вярвай, че Господ е майка, която бди над децата си и не позволява да им се случват лоши неща. Никога. Аз направих това и оцелях. Открих, че съществуват и други хора, които постъпват като мен, но ги бъркат с лудите, безотговорните и суеверните. Те търсят вдъхновението си в природата, а то е там, откакто свят светува. Построили сме пирамиди, но сме развили и символите.“
Щом каза това, той си тръгна и повече не го видях.
Знам само, че от онзи момент нататък започнах да виждам символите, защото след разговора очите ми се отвориха. Костваше ми много, но един следобед казах на семейството си, че макар да притежавам всичко, за което може да се мечтае, съм нещастен. В действителност съм се родил за ковач. Жена ми възропта: „Ти, който си роден циганин и ти се наложи да преминеш през толкова унижения, за да стигнеш дотук, сега искаш да се върнеш назад, така ли?“ Синът ми обаче остана много доволен, защото също обичаше да гледа ковачите в селото и мразеше лабораториите в големите градове.