— Успокойте се — каза той.
За педиатъра специалист по детска психология, както и за повечето лекари, които се занимават с тия проблеми, невидимите приятели са проекция на сънищата и помагат на детето да открие какви са желанията му. Помагат му да изразява чувствата си по безобиден начин.
— Но жена в бяло?
Той отвърна, че Шерин навярно не разбира начина, по който ние виждаме и обясняваме света. Предложи постепенно да започнем да я подготвяме за новината, че е била осиновена. Според него най-лошото, което можеше да се случи, бе тя да разбере сама. Тогава щяла да изгуби доверието си в света и поведението й можело да стане непредсказуемо.
От този момент нататък ние започнахме да разговаряме с нея по друг начин. Не зная дали човек е в състояние да си спомни неща, които са се случили с него, докато е бил още бебе, но се опитахме да й покажем колко много я обичаме и че не е необходимо да търси бягство в някакъв измислен свят. Трябваше да разбере, че видимият свят е така прекрасен, че родителите й я предпазват от всяка заплаха, че Бейрут е красив, плажовете винаги са огрени от слънце и са пълни с хора. Без да изпадам в открит сблъсък с въпросната „жена“, аз започнах да прекарвам повече време с дъщеря си, канех приятелите й от училище в дома ни, не пропусках възможност да проявя цялата си нежност.
Стратегията даде резултат. Съпругът ми пътуваше често, Шерин усещаше липсата му и в името на любовта той реши да промени малко начина си на живот. Самотните ни разговори бяха заменени от ведро общуване и игри между майка, баща и дъщеря.
Всичко вървеше добре, докато една нощ тя не дойде в стаята ми, обляна в сълзи. Повтаряше, че се страхува, че адът е близо.
Бяхме сами вкъщи — на съпруга ми отново се беше наложило да отсъства и реших, че затова е така отчаяна. Но адът? На какво ги учеха в училище и в църквата? Реших на другия ден да говоря с учителката.
Ала Шерин не преставаше да плаче. Отведох я до прозореца, показах й Средиземно море, огряно от пълната луна. Казах й, че демоните не съществуват, че има само звезди по небето и хора, които минават по булеварда пред дома ни. Обясних й, че не бива да се плаши, успокоявах я, но тя продължаваше да плаче и трепери. След като в продължение на половин час се опитвах да я утеша, накрая започнах да се изнервям. Помолих я да престане, защото вече не е дете. Помислих си, че е дошла първата й менструация, и дискретно я попитах дали е имало кръв.
— Да, много.
Взех малко памук и я помолих да легне, за да се погрижа за „раната“ й. Казах й, че на другия ден ще й обясня и че няма страшно. Ала менструацията й не беше дошла. Тя поплака още малко, но вероятно бе много уморена, та бързо заспа.
А на другата сутрин се проля кръв.
Бяха убити четирима души. За мен това беше един от безкрайните междуплеменни сблъсъци. Народът ми беше свикнал с тях. И за Шерин едва ли бе нещо необичайно, тъй като дори не спомена кошмара си от предишната нощ.
Но от тази дата нататък адът започна да настъпва и до днес не се е отдръпнал. Същия ден 26 палестинци бяха убити в един автобус — като отмъщение за предишното убийство. Двайсет и четири часа по-късно вече не можеше да се върви по улиците заради престрелките, които бяха повсеместни. Затвориха училищата. Една от учителките на Шерин я доведе у дома. После ситуацията излезе от контрол. Съпругът ми прекъсна пътуването си и се прибра. По цял ден звънеше на приятелите си в правителството, но никой не можа да му обясни нещо смислено. Шерин чуваше изстрелите навън и виковете на съпруга ми вътре, но за моя изненада не казваше нищо. Аз все се опитвах да я успокоя, че това е временно и че скоро отново ще можем да ходим на плаж, но тя извръща-ше очи и искаше някоя книга за четене или грамофонна плоча. Докато адът малко по малко ни превземаше, Шерин четеше книги и слушаше музика.
Не ми се мисли за онова време. Не искам да си спомням заплахите, които ни бяха отправени, кой беше прав и кой крив, кои бяха невинните. Факт е, че няколко месеца по-късно който искаше да прекоси дадена улица, трябваше да вземе кораб, да отиде до Кипър, оттам да вземе друг кораб и да слезе от другата страна на платното.
Бяхме като затворници в дома си. Все очаквахме нещата да се оправят, все си мислехме, че всичко ще отмине, че правителството ще овладее положението. Една сутрин, докато слушаше някаква плоча на малкия си грамофон и упражняваше някакви танцови стъпки, Шерин започна да повтаря нещо като „ще продължи дълго, много дълго“.