Когато тя пристигна, бе посрещната с аплодисменти, бележки, молби за помощ. Някои й хвърляха цветя, а една жена на неопределена възраст я помоли да продължава да се бори за свободата на жените, за правото на култ към Майката.
Енориашите трябва да са се стреснали от стъл-потворението миналата седмица и не се появиха въпреки отправените през предишните дни заплахи. Не бе проявена никаква агресия и ритуалът мина както обикновено — танцът, проявлението на Агия София (тогава вече знаех, че тя е просто част от Атина), последна молитва (това се правеше отскоро, с преместването на групата в склада, предоставен от един от първите участници), и толкова.
Забелязах, че по време на ритуала Атина сякаш беше в транс.
— Всички ние имаме дълг към любовта — длъжни сме да й позволим да се прояви по който начин реши. Не може и не бива да се плашим, когато силите на мрака, онези, които са наложили думата „грях“ само за да контролират сърцата и ума ни, искат да бъдат чути. Какво представлява грехът? Исус Христос се обърнал към прелюбодейката и попитал: „Никой ли те не осъди?“ След като жената му отговорила: „Никой, Господи“, Исус рекъл: „Е, и аз те не осъждам.“ В събота лекувал болни, позволил на една проститутка да измие краката му, поканил разпнатия редом с него престъпник в рая, ял непозволени храни и повтарял да мислим само за днешния ден, защото полските кринове нито тъчат, нито предат, но са облечени в слава.
Какво представлява грехът? Грях е да попречим на любовта да се прояви. А Майката е любов. Живеем в един нов свят, можем да изберем да следваме собствените си стъпки, а не онова, което обществото реши да ни наложи. Ако трябва, отново ще се опълчим срещу силите на мрака, както направихме миналата седмица. Но никой няма да успее да накара ус-тите и сърцата ни да замлъкнат.
Виждах как една жена се превръща в икона. Тя говореше с убеждение, достойнство и вяра. Надявах се нещата да са точно такива, да се намираме пред един нов свят, на който ще мога да бъда свидетел.
Излизането й от склада бе толкова величествено, колкото и влизането. Щом ме видя в тълпата, ме повика при себе си с думите, че съм й липсвал миналата седмица. Беше радостна, самоуверена, убедена, че постъпва правилно.
Тази беше положителната страна на статията във вестника и се молех нещата да свършат дотам. Исках да греша в заключенията си, но три дни по-късно предвижданията ми се сбъднаха — отрицателната страна се прояви с пълна сила.
Прибягвайки до услугите на една от най-авторитетните и консервативни адвокатски кантори в кралството, чиито старши съдружници — да, те, а не Атина — имаха връзки във всички сфери на правителството, и използвайки публикуваните декларации, преподобният Бък свика пресконференция, за да каже, че в този момент влиза в съда, където ще заведе дело за обида, клевета и нанесени морални щети.
Заместник-главният редактор ме повика. Знаеше, че съм в близки отношения с лицето, играещо основна роля в скандала, и предложи да направим извънредно интервю. Първата ми реакция беше на възмущение — как така ще използвам приятелството си, за да продавам вестници?
Но след като поговорихме малко, започнах да мисля, че може би идеята е добра — Атина щеше да има възможност да представи своята версия по случая. Можеше да стигне и по-далеч — да използва интервюто, за да прокара онова, за което се бореше открито. Тръгнах си от срещата с шефа ми с изготвения от двама ни план — серия от репортажи за новите социални тенденции и промените, през които минава религиозното търсене. В един от тези репортажи щях да публикувам думите на Атина.
Същия следобед отидох до дома й. Възползвах се от това, че тя самата ме покани на излизане от склада. От съседите й разбрах, че предишния ден са идвали от съда, за да й връчат призовка, ала и те не успели да я намерят.
По-късно се обадих по телефона, но безуспешно. Привечер опитах отново и пак никой не отговори. След това започнах да звъня на всеки половин час. Тревогата ми растеше пропорционално на позвъня-ванията. Откакто Агия София ме излекува от безсънието, умората ме водеше в леглото в единайсет часа вечерта, но този път безпокойството ме държеше буден.
В телефонния указател намерих номера на майка й, но беше прекалено късно. Ако Атина не беше там, цялото й семейство щеше да се притесни. Чудех се какво да правя. Пуснах телевизора, за да видя да не би нещо да се е случило — нищо особено, в Лондон всичко си вървеше постарому, с очарованието и опасностите на този град.