Коленичих, извадих една съчка от огъня и описах окръжност, като оставих малък отвор, колкото да вляза. Аз също чувах музиката, която чуваше Атина. Започнах да танцувам около нея и да призовавам единението на мъжката сила на огъня със земята, която го приемаше с широко разтворени ръце и крака. Тя пречистваше всичко и превръщаше в енергия силата, скрита в онези съчки, дънери, хора и невидими създания. Танцувах, докато траеше мелодията на огъня, и извършвах действия за закрила на усмихнатото същество в кръга.
Когато пламъците угаснаха, взех малко пепел и посипах главата на Атина. Веднага след това заличих с крака очертаната около нея окръжност.
— Много благодаря — каза тя. — Почувствах се обичана, ценена и закриляна.
— Не забравяй това в трудните моменти.
— Сега, когато открих пътя, няма да има трудни моменти. Вярвам, че имам мисия, която трябва да изпълня, така ли е?
— Да, всеки от нас има своя мисия. Тя започна да се разколебава.
— Не ми отговори за трудните моменти.
— Въпросът не е много удачен. Спомни си какво каза преди малко — ти си обичана, ценена и закриляна.
— Ще направя всичко възможно.
Очите й се напълниха със сълзи. Атина беше разбрала моя отговор.
Самира Е Халил, домакиня
Моят внук! Той какво общо има с това? В какъв свят живеем, боже мой? В средновековието ли сме, още ли се преследват вещици?
Изтичах към него. Носът на детето беше изцапан с кръв, но то май не споделяше тревогите ми. Блъсна ме.
— Мога сам да се защитавам. И се защитих.
Въпреки че самата аз така и не родих дете, познавам детските сърца. Доста повече се притеснявах за Атина, отколкото за Виорел. Тази караница беше една от многото, в които му предстоеше да бъде въвлечен през живота си. В подпухналите му очи се четеше известна гордост.
— Група деца в училището казаха, че мама е по-следователка на дявола!
Шерин си дойде съвсем скоро — навреме, за да види детето оцапано с кръв и да вдигне скандал. Искаше да излезе, да се върне в училището и да говори с директора, но аз я прегърнах и я спрях. Оставих я да си поплаче на воля и да излее разочарованието си. В този момент можех единствено да замълча и да изразя любовта си безмълвно.
Щом се поуспокои, много внимателно й обясних, че може да се върне да живее при нас, ние щяхме да се погрижим за всичко. Баща й беше говорил с адвокати, когато прочете във вестника, че срещу нея е заведено дело. Щяхме да направим всичко възможно, за да я извадим от това положение. Щяхме да изтърпим приказките на съседите, ироничните погледи на познатите и лицемерната съпричастност на приятелите.
На света нямаше нищо по-важно от щастието на дъщеря ми, въпреки че не разбирах защо все избира толкова трудни и мъчителни пътища. Но една майка няма нужда да разбира, тя просто трябва да обича и да закриля.
И да се гордее. Знаейки, че можем да й осигурим почти всичко, Атина рано пожела да бъде самостоятелна. Премина през трудности и поражения, но реши сама да се изправи срещу предизвикателствата. Издири майка си, осъзнавайки какви рискове поема, но в крайна сметка семейството ни се сплоти още повече. Аз си давах сметка, че съветите ми никога не са били спазвани — да изкара диплома, да се омъжи, да приеме трудностите на обикновения живот и да не се оплаква, да не се опитва да преминава отвъд обществените норми.
И какво излезе накрая?
Докато проследявах развитието на дъщеря си, аз станах по-добър човек. То се знае, че нищо не разбирах от Богинята Майка, не схващах и тази необходимост вечно да се сближава с разни странни хора и никога да не е удовлетворена от постигнатото с много труд.
Ала в дъното на душата си желаех да съм като нея, въпреки че вече беше твърде късно да мисля така.
Канех се да стана и да приготвя нещо за ядене, но тя ме възпря.
— Искам да постоя малко в прегръдките ти. Само от това имам нужда. Виорел, отиди в стаята да погледаш телевизия. Искам да си поговоря с баба ти.
Детето я послуша.
— Навярно съм ти причинила много болка.
— Не е така. Тъкмо обратното. Ти и твоят син сте извор на нашите радости. Вие сте смисълът на нашия живот.
— Но аз не направих всичко точно…
— …и колко хубаво, че стана така. Днес мога да призная — да, имаше моменти, когато те мразех, когато горчиво съжалявах, че не послушах сестрата да осиновя друго дете. Питах се: „Как е възможно една майка да мрази дъщеря си?“ Вземах успокоителни, ходех да играя бридж с приятелките си, трескаво купувах какво ли не, за да компенсирам любовта, която според мен ти бях дала, но не получавах в замяна.
Когато преди няколко месеца ти отново реши да напуснеш работата, която ти носеше пари и престиж, аз бях отчаяна. Отидох в близката църква — исках да дам обет, да помоля Девата да ти помогне да се опомниш, да приемеш действителността, да промениш живота си, да се възползваш от шанса си, вместо да го пропиляваш. В замяна на това бях готова на всичко.