Посегна към ботите и извади чорапите. Огърлицата й тупна на пясъка. Вдигна я и се загледа в нея, сякаш я виждаше за първи път.
Вече нямаше кой да й поднесе камък за заклинания на рождения й ден, а господин Луис прибра онзи, който тя избра вчера. Видя го върху окървавените му гърди. Разпозна го. Камъкът на смъртта.
Значи господин Луис се бе пожертвал заради нея. Иън се бе пожертвал заради нея.
Вдигна огърлицата, окачи я на шията си и усети хладината на камъните.
Не разбираха ли тези мъже, че самотата разяжда душата и я превръща в празна мидена черупка? Живя изолирана в колибата на вещицата, но тогава бе изпълнена с навежда.
А сега нямаше нищо.
Зарови ръце в пясъка, вдигна шепа и го остави да изтече между пръстите й.
Стисна шепа. Тя вдигна глава към сребърната луна.
Милостиви Боже, колко се нуждаеше от него сега.
От гърлото й се изтръгна вопъл. Последва го втори. Трети… Искаше Иън, Сълзите се стичаха по лицето й, докато не изсушиха съвсем кожата. Болеше я стомах. Гърдите й горяха. Искаше любимият да я държи в прегръдките си.
Вместо това я обгръщаше хладината на безразличната шотландска нощ. В този момент нямаше никакво намерение да спазва каквито и да било правила или дискретност. Никой не я чуваше, никой не го бе грижа за нея, а мъката я раздираше като острие на нож. Изведнъж чу далечен женски глас.
— Алана, Алана… .
Избърса припряно сълзите от очите си и се огледа трескаво. Майка й? Прозвуча й съвсем като майка й.
— Алана. Тук.
Вторачи се в тъмните вълни. Имаше ли някой там?
Придържайки се за скалата зад себе си, тя се надигна. Имаше нещо. Или някой? Алана съзря омайващо красиво лице.
Ала цялото й внимание бе приковано от големия предмет, който съществото буташе пред себе си.
— Иън?
Не беше майка й. Беше неговата майка. Мюрън й го връщаше.
— Иън! — Алана изкрещя, отметна одеялото и хукна. Водата вреше. Вълните я блъскаха. Движенията й се забавяха. — Иън!
Той се носеше към нея. Жив ли беше? Дали водните духове бяха прибягнали към своите магии, за да измамят смъртта?
— Чудо! — умоляваше тя на глас. — Нека стане още едно чудо!
Извлече го на брега върху пясъка, коленичи до него и го докосна…
Мъртъв. Все така мъртъв.
— Моля ви… — Прокара ръка по лицето му. — Моля… Толкова много ми е нужен. — Докосна с длани гърдите му. Раната бе заздравяла — напипа само тънък белег. Водните духове бяха успели да направят това. — Иън, моля те, върни се при мен!
Беше настоявала да й върнат тялото му, ала всъщност желаеше живота му. Беше призовавала водните духове да го отведат в дълбините и да приложат върху него магиите си.
Но те не го бяха сторили. Не можеха.
Сега той лежеше пред нея, а това беше още по-болезнено, отколкото когато го нямаше. Тогава можеше да се самозалъгва. Сега го държеше в ръцете си, виждаше неясните черти на лицето му и съзнаваше невъзможността някога отново да й се усмихне, да я примами в леглото си; да й се намръщи, да й забрани; да оглежда земите й с копнежа на скитник; да сътворява сънища за нея, а после да ги превръща в реалност.
Сълзите й мокреха лицето му, проблясвайки на оскъдната светлина.
— Обичам те!
Дочу крясъците на чайките. И както Иън бе повелил, си припомни онзи ден на поляната — допира на грубата вълна на одеялото, уханието на трева, пухкавите облаци.
Отпусна лице към гърдите му и опря влажната си буза в хладната му плът.
— Винаги ще те обичам!
Под ухото си долови звук. После — нищо. Нищо. Сърцето му остана смълчано. Явно беше само отчаяният копнеж на една жена. Но ето, пак… Изтуптяване! Ново изтуптяване!
— Иън?
В душата й припламваше надежда. Цялата трепереше от напрежение. Затаи дъх и още по-плътно прилепи ухо към гърдите му.
Нищо.
— Моля те, Господи! Моля те, Господи! — Вдигна глава и го разтърси. — Можеш да го направиш! Върни се при мен, Иън! — Постави ръка пред устните му. Никакъв дъх. — Иън!
Обзета от безсилен гняв, тя стовари юмрук върху гърдите му. И той трепна.
— О, моля те…
Разтриваше го и умоляваше Господ, Иън и самата любов.
Той потрепери отново. Дали вярата й бе възнаградена?
Еуфорична, нетърпелива, подплашена, че животът, който така лесно си отиде, има опасност да се изплъзне отново, тя се надигна.
— Студено ли ти е?
Хвърли се към одеялото и тичешком се върна. Той дишаше. Едва-едва, но все пак дишаше.
— Трябва да излезеш от водата. — Галеше лицето му, косите му, вдигна краищата на одеялото, за да не се намокрят. — Не, почакай. — Той беше като новороден, а тя очакваше от него да върви. Колко нелепо! — Аз ще те измъкна. Не се насилвай.