Иън долови присмехулни нотки в гласа на Армстронг и вдигна въпросително вежди.
— Значи лейди Алана изчезва, воден дух с нейните черти шари из залива, а вещица, която се превръща в млада жена, идва да живее във Фионауей? Кажи ми, старче, побягналата имала ли е бакърени коси?
— Да не искате да кажете… Не, не е възможно. Не е възможно млада благородна девойка да…
— Дори ако има опекун като баща ми?
Без да спира да крачи, Армстронг призна:
— Е, да, с опекун като него… — Спря потресен. — Извинявайте, господин Иън. Не исках да ви обидя.
Иън махна с ръка.
— Не съм се обидил.
Армстронг пак запристъпва напред-назад.
Но девойката не би успявала да се прикрива и същевременно да се грижи за него.
— Все има някакво обяснение. Например сред прислужничките, които й помагат.
— Искате да кажете, че и жена ми знае нещо?
Откритото негодувание развесели Иън. Армстронг хвана дрехата му и го разтърси.
— Но господин Феърчайлд е по-добре! Маб… или която и да е… облекчи страданията му!
Иън си припомни какво изпита, когато се взря в очите на вещицата. Те двамата желаеха едно и също — Фионауей.
— Тя не би наранила баща ми, както и никое друго живо същество.
Армстронг кимна в знак на съгласие и добави:
— Независимо от ползата.
— Тя просто няма нужда да извършва убийство.
Иън си припомни нощта, когато Алана държеше ножа притиснат към гърлото му. Защо обаче ще убива мъж, който и без това умира?
Шум при вратата накара Иън да вдигне глава и да се загледа във влизащия джентълмен. Носеше едноредно сако от прекрасно обработена кожа; снежнобялата вратовръзка, завързана преднамерено небрежно, подчертаваше грахово-зелената жилетка; диплите на панталона се спускаха над безупречно лъснатите черни ботуши, високи до коленете. Младият модно облечен мъж хвърли пренебрежителен поглед към Иън, който се наежи, сякаш видя мечка.
— Кой е този?
— Брайс Маклауд — отвърна Армстронг безизразно, както подобава на образцов прислужник. Брайс свали ръкавиците си за езда, после кожената си шапка. Иън видя бакърените му коси. — Братовчед е на лейди Алана. Господар на Фионауей.
Да, водните духове могат да приемат образа на човешки същества.
На младини човечеството вярвало във всякакви магии. Тогава хората изпитвали благодарност към слънцето и потрепервали при лунно затъмнение. Посрещали чудесата на природата със страхопочитание и благославяли всеки воден дух, който се отърсвал от кожата си и тръгвал сред тях.
Глава 7
— Наследник?
— Да. През последните две години не излиза от съдилищата и настоява лейди Алана да бъде обявена за мъртва.
— Тук съм повече от месец. Защо никой не си е направил труда да ми го спомене?
— Трябва да минат седем години, преди да я обявят за мъртва, а ние още не сме загубили надежда — отвърна Армстронг рязко.
Обяснението постави Иън на място. В представите си се виждаше вече собственик на имението. Смяташе, че прислугата го харесва. Но в сравнение с клана Маклауд той бе прекарал тук твърде малко време. И още по-лошо: беше натрапник — англичанин.
Досега Иън възприемаше завръщането на лейди Алана като пречка да получи наследството си. Сега ставаше ясно, че тя е само първата от поредица трудности. Възнамеряваше обаче да преодолее всичко, защото решимостта му да притежава Фионауей все повече се засилваше.
— И двамата сме наясно, че сега едва ли ще я обявят за мъртва — продължи Армстронг. — Но няма да го споделяме с този Маклауд. Нямам му никакво доверие.
Влезе втори джентълмен, по-млад от първия, но със същите бакърени коси и лице, обсипано с весели лунички. Нито беше толкова елегантен, нито толкова надменен, но Иън тихо изруга.
— Братът на господин Брайс — обясни Армстронг, преди Иън да е попитал. — Господин Едуин е истински глупак и не се тревожи от каквото и да било.
Ама че късмет! Истинско нашествие на рода Маклауд!
— Няма повече. И, господин Иън…
Иън се обърна към Армстронг.
— …помнете, че който притежава имението, той има предимството, а този човек сте вие.
Иън въздъхна леко облекчен. Дори Армстронг да не е изгубил надежда за Алана, той все пак не би предал с радост Фионауей в ръцете на Брайс.
Иън кимна и прекоси салона, за да поздрави братовчедите — натрапници. Протегна ръка към Брайс и заговори с подчертан британски акцент:
— Иън Феърчайлд, сър. Добре дошли във Фионауей. Толкова е приятно да ти идват гости.
— Брайс Маклауд. — Пое ръката на Иън и жизнерадостно я разтърси. — Толкова е приятно човек да посети отново старата съборетина. Хич не се е променила от времето, което прекарах тук като дете.