— Решителен е, а? Не ти е оставил никакъв избор. Можеш само да се върнеш и да се омъжиш за него. Не е изключено и да греша, моето момиче, но мисля, че не е като баща си. Той не би се опитал да те насили.
— Нима?
— След онова неприятно преживяване — въздъхна господин Луис, — явно не вярваш на никой мъж.
— Вярвам на теб.
— Но аз съм само наполовина мъж.
Тя го погледна смаяно.
— Толкова съм стар — поясни той, — че едва ли бих доставил удоволствие на някоя жена.
— Сякаш мъжете имат за задача единствено това. Баща ми доставяше удоволствие на десетки жени, но му липсваше стабилност. Братовчедите ми се представят за разюздани джентълмени, а всъщност са толкова мекушави.
— Ти наистина си огорчена. Лошото е, че няма да обикнеш, докато не се довериш.
Алана се напрегна и суховато отбеляза:
— Мога и без любов.
Господин Луис се засмя и вдигна котката, която се отъркваше в глезените му.
— Никое живо същество на земята не може без любов. Стремежът към любов е причина да се правят доста глупости.
Звучеше разумно и Алана изведнъж се почувства мелодраматично като въжеиграча. Но въпреки това убедено отвърна:
— Жена още не е родила мъжа, който да ме изкуши да поема подобен риск.
— Вярвам ти. — Господин Луис пъхна Уиски под мишница, надигна се и взе ръката й. — Но защо се обръщаш към мен за съвет? Ти си умно момиче. Послушай сърцето си. Не обръщай внимание на резервите, които умът ти диктува. Иън е мъж. Щом захвърлиш тези одежди на вещица и покажеш лъчезарната си същност, облечена като дама, той ще реагира подобаващо.
Не си направи труда да гадае как се е досетил за плановете й. Само се усмихна. Господин Луис я гледаше с очи, пълни с привързаност. Тя обаче се съмняваше доколко Иън би бил привлечен от луничките и бакърените й коси, ако беше бедна. От друга страна, трябваше да се омъжи. Ще се върне, за да спаси хората от несправедливите закани, и ще го следи изкъсо. Ако се окаже достоен… Избърса длани в полите си. Ако се окаже достоен, щеше ли да се омъжи за него? Щеше ли да рискува да вземе мъж, способен да я накара да плаче за любовта му? Щеше ли да направи всичко, за да го плени? Щеше ли да се превърне в измъчена жена като майка си?
Сега, след като срещна Иън, вече не вярваше и на себе си.
— Осигурих ти превоз — уведоми я пасторът. — Дърварят и воловете му те чакат.
Алана отново стисна здраво ръката му.
— Ще се погрижиш ли за Уиски?
— Разбира се.
Оставяше свободния си живот. Поемаше по пътя на задълженията и ограниченията. Плътно завърза качулката на окъсаната си пелерина над лъскавата си чиста коса и тръгна, леко накуцвайки, към каруцата.
Догони я викът на господин Луис.
— Пристигнали са братовчедите ти. Знаеш ли?
Спря.
— Чух нещо.
— Това ме притеснява. — Господин Луис звучеше остро и безкомпромисно. — Те никак не държат на съюза. Дори не вярват в съществуването му.
— Брайс твърди, че е модерен човек, попаднал във водовъртеж от суеверия. — Алана се усмихна. — Едуин прави всичко, което Брайс му каже. Не се притеснявай. Ще се справя!
— Вярваме в теб, господарке.
Не я наричаше често така. Сега той изразяваше силата на притеснението си и дълбочината на привързаността си.
— Разбирам по-добре от всекиго какво ще стане, ако неподходящи хора вземат нещата в свои ръце. Ще се погрижа да не се случи.
Алана се качи в каруцата. Дърварят се вторачи в нея и промърмори:
— Вещицата…
После сръга воловете.
Алана леко залитна. В гърба и в ребрата й се забиваха пръчки. Съжали, че не тръгна пеша. Ала глезенът й все още беше подут, а пък щеше да загуби кураж, ако изчака още един ден. Копнееше с цялата си душа сега да върви в обратната посока, да се катери по хълмовете или да се наслаждава на влажните аромати на гората. Нарушаваше обета, даден пред себе си — връщаше се, преди господин Феърчайлд да е починал, и предчувстваше, че той ще намери начин да си отмъсти.
Представи си как Брайс ще се вторачи в нея, а Едуин направо ще зяпне. Не се съмняваше, че всеки шотландски благородник ще гадае къде ли и с кого ли е била. Но в края на краищата имаше достатъчно неща, за които да се тревожи, освен за приказките на хората.
Иън Феърчайлд.
Дали Иън Феърчайлд ще се задоволи да поеме поста на управител?
С течение на времето светът се превръщаше във все по-студено място за мистериозните водни духове. Съюзът придобиваше все по-голямо значение. Запокитени сред хълмовете и ревящите океански вълни, хората на Фионауей рядко заговаряха случайните странници, прекосяващи от дъжд на вятър земите им. Спечелиха си репутацията на гостоприемни, но сдържани люде. Това не ги засягаше. Разполагаха с вълшебните камъни. Така преживяваха трудните времена. А бреговете си пазеха за своите древни съзаклятници — водните духове.