През целия й живот никой никога не я бе наричал красива. Преди да срещне Уайлда, Алана се имаше за практична жена, незасегната от излишна суета. Не я интересуваше дали хората забелязват чара й. Но беше сигурна, че когато Уайлда стане на осемдесет, мъжете ще продължават да се навъртат около нея, както и сега. Затова, когато Иън я погледна, изведнъж й се прииска да е красива.
Но само звяр би проявил ревност към такава мила и сладка жена. Отчаяно чудейки се как да постъпи, Алана протегна ръка.
— Алана Маклауд, господарка на Фионауей. Уайлда направи реверанс и сграбчи пръстите й с очевидно удоволствие; с нищо не издаде, че я е разпознала.
— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Уайлда Феърчайлд. Не съм господарка, но съм лейди, понеже баща ми е граф, ала не е нужно да се обръщаш така към мен, защото е твърде официално, а аз просто усещам, че ще станем приятелки.
— Уайлда — обади се Лезли раздразнено, — престани да бръщолевиш.
Уайлда трепна и пусна ръката на Алана.
— Да, чичо.
Гласът на Лезли се извиси:
— Ти си най-влудяващото…
— Да се определи Уайлда като влудяваща, когато говори, е все едно да се каже, че океанът бучи, когато има буря. — Иън пристъпи напред, взе ръката на братовчедка си и се поклони церемониално. — Това е несправедливост към музиката на природата.
Алана се опита да прецени дали Уайлда е била обидена, или спасена, но младата жена очевидно не бе доловила никакъв скрит нюанс. Просто се вкопчи в Иън и се усмихна — откриха се безупречно бели зъби и чудесно разположена трапчинка.
— Толкова си мил с мен. Винаги. — Обърна се към Алана и обясни: — Винаги се държи много добре. Много е симпатичен, нали?
Иън се засмя — забавляваше го недоумението на Алана какво да отвърне. Онова, което й стори в същото това помещение, не бе точно мило — беше направо възхитително и тя едва дръзваше да срещне погледа му при спомена за случилото се.
— Намираш го за симпатичен, естествено — продължи Уайлда невъзмутимо. — Всички жени го възприемат като симпатичен.
Очевидно решил, че видението достатъчно дълго не му е обръщало внимание, Брайс се насочи към него.
— И аз съм симпатичен.
— Както и аз.
Едуин пусна ръката на Алана и бутна Иън настрана, за да вижда по-добре Уайлда.
Така Алана остана стъпила на един крак и изложена на милостта на засмения Иън. Той обаче охотно заряза братовчедка си и се приближи към нея.
— Милейди, ще ми позволите ли да ви придружа до големия салон? — подаде й ръка.
Тя го погледна. Подскочи на един крак и за момент загуби равновесие.
— Ако се хванете за ръката ми, няма да се компрометирате ни най-малко.
— Не, ти вече го стори.
Стори го с думите си. А и нещо повече — в тази стая беше плъзнал ръце по гърдите й; беше я докосвал и галил, сякаш има пълното право; сякаш го е правил и преди; сякаш не изпитваше съмнение, че й доставя удоволствие. Нима е толкова лесна за прелъстяване, както смятаха братовчедите?
— За да те спася от баща си.
— За да имаш претенции над Фионауей.
— Все пак съм по-малкото зло, нали? — отбеляза Иън, но усмивката му вече бе изчезнала.
Не отрече обаче обвинението й. Желаеше земите й и за жалост тя го разбираше. Кой не би поискал Фионауей?
Хвърли поглед към Лезли и забеляза, че той не откъсва очи от тях. Бавно положи длан върху свивката на ръката на Иън.
— Тя не се държи като жена, на която е било доставено удоволствие — излая бащата.
Отговорът на сина бе категоричен:
— Тя е моя!
Алана се опита да изтегли ръката си, но той здраво я стисна. Усети топлината му. В следващия миг Иън вдигна дланта й към устните си. Допирът на устните и погледът изпод тъмните му вежди й напомниха за съня. Смущение и руменина се разляха по лицето й.
Иън го забеляза и отново се усмихна.
— Моя — повтори той, но така, че само тя да го чуе.
Лезли проследи с поглед как Алана, накуцвайки, но облегната на Иън, напуска стаята; как Уайлда се усмихва на Едуин, а после буквално засиява, обръщайки се към Брайс. Не пропусна и изражението на по-малкия, когато си даде сметка, че по-възрастният отново печели. В този миг Лезли се провикна:
— Едуин!
Бе прекалено добре възпитан, за да не му обърне внимание.
— Да, сър?
— Прислужниците са така непохватни. — Отблъсна ги настрана. — Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да си легна? За днес се поуморих.
— Разбира се, сър.
Едуин тръгна към стареца, без да откъсва очи от Уайлда, която поставяше изящната си ръка върху повдигнатия услужливо лакът на Брайс. Очите й се сведоха скромно, а после, след някакви тихо изречени думи тя вдигна поглед и се засмя. Двамата излязоха. Изражението на Едуин бе достойно за убиец или поне за представител на рода Феърчайлд.