— Брат ти и Уайлда са добра двойка — каза Лезли с усмивка и се престори, че залита.
Едуин скочи с протегната ръка. Лезли я пое и се отпусна на нея.
— Имаш ли свой дом?
Тялото на младия мъж се напрегна.
— Не, сър. Защо?
— Очевидно няма да е удобно да живееш с тях, след като се венчаят. — Лезли извърна глава и се усмихна. — Нужно е ние двамата да си поговорим. Между нас има доста общи неща.
Алана седеше в спалнята си със счетоводните книги в скута, а кракът й бе вдигнат на ниско столче.
Армстронг беше пред нея, мачкаше шапката си в ръце и чакаше, докато пръстът на господарката се спускаше по колоните с цифри от приходите и разходите през последните три години.
— Нищо чудно, че повече пари са излезли, отколкото са постъпили. — Посочи голямата сметка от лондонски шивач. — Тази е отпреди две години.
— Тя е от времето на последното посещение на господин Феърчайлд в Англия. — Армстронг изглеждаше толкова мрачен, колкото тя се чувстваше. — После се разболя и не можеше да пътува. Би трябвало да сме благодарни за това, милейди.
— Как смее някакъв си мъж да пристигне в процъфтяващото Фионауей и да използва средствата му така безразборно? — Вдигна купчината сметки и силно ги стисна, като че ли бяха врата на господин Феърчайлд. — Прахосал е хиляди лири за всевъзможни луксове, без да внесе и едно пени в имението. Миналата година е похарчил четиристотин лири за обувки, при положение че едва ходи.
— Така е милейди, но какво можех да сторя? Как да възпра мъж като него?
Гневът й караше Армстронг да се чувства гузно, а тя не го искаше.
— Разбира се. Щеше да те освободи или да стори нещо още по-лошо. Не, Армстронг, още когато напусках, знаех, че като управител ще направиш най-доброто за Фионауей.
— Постарах се. Но, като ти поднасям извиненията си, моля те да обърнеш внимание на някои неотложни неща: при последната силна буря през зимата оборът загуби голяма част от покрива си. Наложително е да се подмени преди студовете, иначе ще загубим някои от най-добрите си коне.
Припомни си забележката на Иън за необходимостта конюшнята да бъде ремонтирана. Излизаше, че е прав. Това я ядоса. Беше споменал и други неща, затова попита:
— Чух, че имало проблеми и с някои от реколтите.
Армстронг изглеждаше изненадан.
— Значи все пак си се интересувала какво става тук, милейди?
— Доколкото ми беше възможно — промърмори тя, малко смутена, задето използва сведения на Иън.
— Да, Онази буря нанесе много щети и на селяните, които живеят горе по хълмовете. Едва си изкарват прехраната; и дума не може да става да отделят средства, за да поправят покривите си. А помниш ли терасите, за които ти споменах, преди да заминеш?
Помнеше. Армстронг предлагаше да терасират някои от хълмовете, за да увеличат обработваемите земи.
— Навремето имаше пари за тях. Сега всичко е похарчено за обувки.
Очите й отново се сведоха към книгите — нищо не бе в състояние да промени мрачната действителност. Беше си повтаряла, че Фионауей е добре, дори и тя да не го ръководи. Но се беше лъгала; беше си създала измислен свят, за да облекчи вината си. Ако беше останала и се беше омъжила за господин Феърчайлд — никой нямаше да се осмели да ограбва Фионауей и хората й.
— Имението има нужда от пари в брой — промърмори тя. — Колко точно?
— Колкото стойността на четири камъка, и то не малки.
Алана се изправи и с накуцване отиде до камината. Започна да брои тухлите: дванадесет надолу, четири встрани. Хвана машата и с лекота измъкна една.
Армстронг я наблюдаваше. Той беше пазачът на Маклауд — ролята неизменно изпълняващ потомствен прислужник при семейството, посветен в тайната.
Алана постави топлата тухла настрана, бръкна и измъкна кутията. Издялана от обикновен сив камък, стара като самия съюз, тя представляваше остатък от дните, когато по земята са се разхождали странни същества, а хората са имали ограничен достъп до горите. Отнесе я на масата.
Армстронг застана така, че да я предпази от погледа на всеки, който би дръзнал да влезе, без да почука.
— Държа камината запалена ден и нощ. Би трябвало да са достатъчно топли.
Алана наплюнчи пръста си и леко докосна кутията.
— Вече се охлажда. — Докато изчакваха, произнесе монотонно: — Знаеш как да постъпиш. Отнасяш камъните в Единбург. Ако обещае да мълчи, продаваш ги на бижутера, както миналия път. Иначе — намираш друг. И се пази от крадци на връщане. И по-рано са се опитвали да те проследят.
— Именно затова аз съм пазачът, милейди. Никой не може да ме проследи, ако не го желая.