Понечи да добави още нещо, но се поколеба.
— Кажи — насърчи го тя.
— Грейс и аз имаме седем деца, милейди, а аз започвам да остарявам.
Погледна го изненадано. Армстронг? Да остарява? Та той винаги е бил нейна опора: силен, твърд, съзнаващ задълженията си.
— Не съм още на смъртния си одър, така че не е нужно да ме зяпаш. Но е време да обуча приемник. Аз съм пазителят, който ще предаде тайната. Ако нещо се случи на Маклаудови, трябва да има някой, готов да заеме моето място.
Огледа белите му коси, бръчките около очите и си даде сметка, че е прав. Сега беше в разцвета на силите си; но след десет години нямаше да е така, а съюзът бе прекалено важен, за да го ръководят емоции.
— Избрал ли си някое от децата, което да заеме мястото ти?
— Ели. Едва на осем е, но е честна и човек може да й се довери. — Гърдите му се изпъчиха гордо. — И, милейди, не се е раждало досега дете, което така да умее да следва човек като сянка. Майка й е отчаяна от нея, но за теб е идеална.
— Тогава я вземи в Единбург със себе си. — Отвори кутията, затаила дъх. — Когато се върнеш, ако Ели желае, ще накараме господин Луис да я посвети.
Загледа се в проблясващите камъни. Въздъхна облекчено. Камъните щяха да спасят Фионауей, както толкова пъти до сега.
Обзета от познатото вълнение, Алана подбра четири — големи и различни по форма.
— Остават само два.
— Прибери ги. Ще ги пазим за тежки дни.
Камъните блещукаха на светлината и променяха цветовете си. Деликатното морскозелено се превръщаше в синьо, после почервеня. Алана внимателно постави три камъка във вълнената торбичка, обшита със сатен, която Армстронг отвори. Последния обаче задържа в дланта си и зададе въпроса, който се бе заклела да не произнася:
— Знаеш ли нещо за пръстена на господин Иън?
— Не, милейди. Определено е с един от нашите камъни.
— Спомена, че е на майка му.
— Така ли?
Армстронг нямаше намерение да коментира нищо повече, затова Алана му връчи торбичката и той я напъха в пазвата си, поклони се и заотстъпва към вратата.
— Няма да допусна никой да открие произхода им.
В следващия миг главата му се стрелна нагоре като на вълк, надушил опасност. Завъртя се на пети и с тихи, но решителни крачки напусна стаята. В следващия миг се върна.
— Какво има?
— Някой ни подслушваше. Не успях да го хвана, но беше там. Уверявам те!
— Какво ли е чул?
— Нищо, предполагам. Вратата е достатъчно плътна. Но това е без значение. — Изражението на Армстронг беше мрачно. — По-важно е друго: ако някой ни е подслушвал, това значи, че подозира тайна, която иска да научи. Докато ме няма, бъди внимателна, милейди. Пази се, защото мирише на предателство.
Глава 13
Иън бе раздразнен.
— Къде предполагаш, че са? — попита Алана и хвърли поглед към вратата.
— Би трябвало да започваме да се храним — повтори Иън.
Масата, опъната по продължение на цялата трапезария, се огъваше под лъснатите до блясък сребърни прибори, подредени върху снежнобялата покривка. Всичко бе готово за специалната вечеря, но тя закъсняваше, защото Лезли и братовчедите не проявяваха достатъчно възпитание да се явят навреме.
Жените седяха в нишата до камината. Иън стоеше до полицата с напитките от другата страна и наля по чаша ликьор за двете дами; Поднесе едната на Уайлда.
— Сложи го тук, мили. — Отстрани възелчето от конеца за бродиране и умело го вдяна в иглата. — Ще го взема след малко. А и трябва да признаеш, че лейди Фионауей е права — не е редно да започнем вечерята, преди да се убедим, че чичо Лезли е добре. Та до вчера той бе на смъртно легло.
Външно Алана изглеждаше спокойна, но подавайки й чашата, Иън видя, че е доста напрегната.
— Благодаря — промърмори тя, без да го поглежда. Много умело избягваше погледите му, ала така пък той по-лесно я наблюдаваше. С помощта на Уайлда се беше преоблякла в тревистозелена гръцка туника. Диплите се събираха под гърдите й — Уайлда, както само тя умееше, ги бе подредила твърде съблазнително. И Иън не пропускаше да се наслаждава на привлекателната жена, чийто прелести бяха така приятно загатнати. Тънкият бял тюл, завързан около шията й, дискретно покриваше гърдите, но подчертаваше извивката им.
— Ами ако днес се е претоварил и сега бере душа? — чуруликаше Уайлда безгрижно.
Иън подскочи.
— За кого говориш?
— За чичо Лезли.
Иън си наля чаша вино, мислейки си, че едва ли би извадил подобен късмет. Няма обаче да позволи на баща си да провали усилията му. Не и когато Алана, застанала пред камината със зелената си рокля, е извадила на показ почти всичко.