Беше убеден, че отдолу е сложила поне една фуста, а по-вероятно — две. Но течението моделираше плата по краката й и от време на време той виждаше нежната извивка на ханша й.
Снощи бе целувал тази извивка. Днес я бе погалил. Тази вечер искаше отново да я прегръща. А защо не още сега? Усети как от желанието панталоните изведнъж му стават тесни.
Отмести поглед към Уайлда и подхвърли:
— По-загрижена си за братовчедите, отколкото за баща ми, предполагам.
Без да трепне от напрегнатия му тон, тя се усмихна и на бяло-румените й бузи се появиха трапчинки.
— Очарователни са. — После ласкавата и усмивка изчезна. — Но повече ме е грижа за чичо Лезли. Независимо, че не е много добър, все пак ми е чичо, а мама винаги казва: „Кръвта вода не става“, което е очевидно. Помниш ли, когато Дейзи счупи една чаша, мятайки я срещу стената в пристъп на възхитителен гняв. Беше на сватбата на братовчедката Мери с лорд Уитфилд. Тогава едно парче одраска врата ми и кръвта изцапа шалчето ми, а после не успяхме да го почистим. Не става така, когато те изпръска вода, макар че от нея пък страда коприната. Не си ли съгласна, лейди Фионауей?
Алана погледна към Иън — бе готов да се закълне, че в очите й има съчувствие.
— Лейди Фионауей звучи така официално. Моля те, наричай ме Алана.
Пляскайки с ръце, Уайлда възкликна:
— О, благодаря ти! Толкова си мила и въпреки твърденията на мама за срива на цивилизованото държание в резултат на неофициалното поведение, ще те наричам Алана, защото ще ставаме роднини, нали? Ще заобичаш Иън от все сърце.
Иън зърна срива в цивилизованото поведение пред очите си: гладката кожа на Алана поруменя и тя впи ръце в облегалката на стола, докато кокалчетата й побеляха.
— Ти ли си й подметнал нещо?
Не успя да се въздържи: раздразнението й му доставяше наслада. Но все пак отбеляза спокойно:
— Уайлда сама си прави умозаключенията.
— Жена още не е родила мъжа, който ще ме подлъже да поема подобен риск — заяви Алана на Уайлда.
Уайлда само се усмихна й като никога замълча.
Колона от прислужници внесоха свещници със запалени восъчни свещи. Един бе поставен на масичката между Уайлда и Алана. Друг — на полицата с напитките. Два осветиха приготвената за шестима маса. Алана, Уайлда и Иън чакаха. Алана започна да потропва с пръсти по дървената резбована облегалка на стола.
После, от дъното на коридора, Иън дочу мъжки смях и откъслечни разговори. Тримата застанаха на прага. Едуин и Брайс подкрепяха под ръка от двете страни сияещия Лезли.
— Време е да ядем, така ли? — Звучеше почти весело. — Помогнете ми да се настаня, момци, защото имам страшен апетит.
Двамата братя му помогнаха да влезе. Иън ги гледаше потресен. През живота си само няколко пъти бе виждал баща си щастлив и това неизменно предвещаваше бедствие.
Лезли се насочи към стола начело на масата и се сопна:
— Не зяпай, Иън, а ми изтегли стола!
Това бе задача на прислужника, но Иън добре знаеше, че не бива да възразява. Нямаше желание баща му отново да му напомни за долния произход, при това пред толкова хора. И най-вече — пред Алана. Затова мълчаливо издърпа стола и изчака Лезли да се настани.
В следващия миг той предизвикателно се обърна към лейди Фионауей:
— Тук ти си господарката, но нали не възразяваш да отстъпиш мястото на стария си болен опекун?
Иън кипеше. Не бе изпитвал подобно унижение от юношеството си, когато всяка негова грешка — а те бяха многобройни — бе сигнал за подигравки. Този път обаче трябваше да вини единствено себе си — дори не се бе замислил за правото на Алана да седи начело на масата.
Овладеният й тон сложи край на терзанията му.
— Има един-единствен стол със странични облегалки, господин Феърчайлд, а доколкото разбирам, ти не можеш да седиш, без да се подкрепяш на тях.
Лезли я изгледа кръвнишки.
Тя издържа погледа му и попита:
— Ще подържиш ли и моя стол, Иън?
Иън пристъпи до нея, поднесе ръката й към устните си и я целуна.
— Живея, за да ти служа. — Остана с очи приковани към нейните. Пръстите й потрепериха в неговите. После промълви: — И да изпълнявам желанията ти.
Алана изтегли ръката си — Иън не й попречи.
— Откъде си взел този пръстен? — Гласът на Лезли издаваше заядливост. — Какво прави нейният пръстен на твоята ръка?
Иън докосна блестящия камък.
— Той е мой.
— Неин е — Лезли замахна.
Иън с лекота се отдръпна.
— Мой е. Винаги съм го носил. Не помниш ли?
Лезли хвърли поглед към Алана, а после и към другите любопитни лица, извърнати към него, и махна с ръка, така подпухнала, че кокалчетата образуваха трапчинки.
— Сядайте, всички!