Иън, както не откъсваше поглед от него, тихо и кротко му заговори:
— Долу. Легни.
С ръмжене, кучето се отказа от агресивната си поза, понаведе се и седна.
— Точно така. — Иън говореше на неопитомената душа на звяра. — Имай ми доверие. Легни.
Ушите на Дамон клепнаха, а зловещо проблясващите зъби се скриха.
— Няма да му позволя да те наранява повече. — Иън приклекна. — Сега вече си мое куче.
Дамон изглеждаше замаян; отпусна се и легна. Тъжният му поглед не се откъсваше от Иън, Той разроши огромната му глава.
— Добро момче.
Дамон се надигна и като покорно пале отиде да легне при огъня.
Всички стояха смълчани — погледите им шареха ту към кучето, ту към Иън. Той се размърда смутено и се зачуди какво ли са очаквали да направи. Да остави Дамон да разкъса Алана ли?
Лезли хъркаше.
— Господи! — възкликна Брайс. — Как го постигна?
— Не е ли чудесно? Иън винаги е имал подход към животните — обади се Уайлда. — Спомням си веднъж, когато един кон в конюшнята на имението Феърчайлд…
Едуин я прекъсна без угризения:
— Вероятно този момък наистина е със смесен произход. — Засмя се, но се сепна. — Колко отблъскващо!
Никой не се засмя. Никой никога не се бе смял, когато станеше ясно, че Иън е по-различен. Затова обикновено той внимаваше да не го демонстрира. Но случеше ли се — както сега се наложи да спаси живота на Алана — знаеше, че ще бъде наказан със студенина, страх и презрение.
Главният прислужник го гледаше свирепо откъм полицата с питиетата, сякаш той е виновен за изпотрошените стъкла. На вратата една камериерка зяпаше сцената с широко отворени очи, после се запиля да разказва за случилото се на останалото домакинство.
И, както винаги, Иън се обгърна със своето безразличие — то му служеше за щит срещу смайването, отвращението и презрението. Остави клюките да го залеят, без да трепне, с гордо вдигнати рамене и решително изражение.
Безразличие. Нямаше друг начин да оцелее.
В следващия миг някой го дръпна за лакътя. Алана. Очакваше и тя да го осъди.
— Иън, ти спаси живота ми. — Повдигна полите на роклята си с една ръка, а другата изящно протегна и направи реверанс като признателен поданик пред своя крал. — Много ти благодаря.
Не можеше да го повярва. Нима съзнателно… го предпази от подигравки? Прислужниците я наблюдаваха и като последваха примера й, се усмихнаха. Братовчедите се засуетиха, смутени от куража на една жена, какъвто те явно нямаха.
И за пръв път Иън се почувства безпомощен. Знаеше как да се справя с грубостта. Знаеше как да парира презрението. Но как да благодари на жена заради това, че се е отнесла към него като към човешко същество?
Тя изглежда не очакваше благодарност, защото просто се извърна към прислугата:
— Постъпете, както ви нареди господин Иън — отнесете господин Феърчайлд в спалнята му.
Мъжете се приближиха. Хванаха по един крак на стола и отнесоха заспалия Лезли към покоите му.
Алана и Иън ги последваха по притъмнелите коридори.
Иън се чудеше какво да каже. Да излъже ли? Да се опита ли да й вдъхне увереност? Или да настоява да си припомни какво се бе случило помежду им, да я накара да признае, че е истински мъж. Безчувственото общество му бе сложило етикет: копеле, дявол, звяр. Но той не бе това и тя го съзнаваше. Тя наистина го знаеше.
Пред вратата Алана го спря, отпускайки ръка върху неговата.
— Баща ти е болен, глупав старец. Аз съм достатъчно интелигентна, за да разбера истината за теб.
Не звучеше отвратена. Ръката й продължаваше да е върху неговата. Докосваше го без страх. Наблюдаваше го сериозно, с огромни искрени очи.
Но това е истината! Вярно е. Майка ми е воден дух. Приеми ме какъвто съм.
Светлината на свещите омекотяваше изострените черти на интелигентното й лице. Той я пожела. Пожела я и се сети за квакерката, за нейните страхове и неприязън.
Редно е да каже на Алана. Би трябвало да я накара да повярва. Не беше честно да иска от нея да се омъжи за получовек. Беше нечувано. Макар че за нея вече беше прекалено късно. Тя бе негова. Той я бе направил своя.
В момента обаче тя сякаш не го съзнаваше и продължаваше да си мисли, че има избор.
Обгърна талията й и я притегли към себе си.
Тя моментално постави ръце върху гърдите му и леко се отблъсна.
— Прекалено много неща стоят помежду ни. Земите ми, моето минало, твоята алчност, баща ти.
— Искам земите ти. Открито го признавам и ако това ме прави алчен, така да е. Но миналото ти… Ни най-малко не ме интересува миналото ти. И те предупреждавам… — Говореше така тихо, че тя се наведе напред, за да го чува. — … Няма да допусна споменът за баща ми и онова, което се е опитал да ти причини преди четири години, да помрачи радостта ми днес.