Неволно докосна копчетата на новата си тъмносиня рокля..
— Но ти си дама! Изплувала от мъглите, за да се омъжи за моя братовчед.
Алана погледна нагоре и сковано попита:
— Защо говориш така?
— Защото те е нямало толкова дълго.
Уайлда не винаги отговаряше на зададените й въпроси. Алана си пое въздух, за да се успокои, и решително подпъхна одеялото около краката на гостенката.
— Не. Имах предвид приказките, че ще се омъжвам за братовчед ти.
— Сподели с мен твърдото си решение да те има — отвърна Уайлда сияеща. — Винаги получава каквото си е наумил. А аз се радвам и за двама ви.
Съвсем естествено бе Уайлда да се радва. Тя виждаше само добрата страна на нещата. Именно затова всички я харесваха. Именно затова и Алана я харесваше. Ала Уайлда не съзнаваше тъмната половина.
Сънувай ме, така й бе наредил Иън и Алана се бе подчинила. Преследваше я, изискваше, а тя… Не, нямаше да се предаде. Завърна се във Фионауей с план. Нямаше да се омъжи за него, ако не се окаже достоен. Нямаше да се омъжи трескаво, както бе сторила майка й, и после да плаща скъпо и прескъпо за постъпката си.
— Заслужава нещо по-добро от квакерка, която се разтреперва, щом я погледне.
Подмятането на Уайлда прикова вниманието й.
— Квакерка?
— Казвах му, че не е подходяща за негова съпруга…
— Бил е женен?
— Не! — Уайлда припряно издуха кичур коса от челото си. — Беше готов да я вземе за съпруга, защото изглеждаше склонна да го приеме. Трябваше да му е благодарна, понеже в края на краищата нямаше нито титла, нито състояние. О, тя се преструваше, че ще се омъжи за него по любов. Просто искаше парите му.
Все пак Алана успя да прекъсне потока от думи:
— Какви пари?
— Пълен е с пари. Не ти ли е казал?
— Да, спомена нещо.
Сега й стана ясно защо той искаше да се снабди със западащо имение в Шотландия. Всеки разглезен английски богаташ имаше мерак за имот тук и, при възможност, титла или съпруга с титла. Такива неща придаваха респект. Тя обаче имаше новини за Иън. На такъв чувствен мъж и сто имения нямаше да му купят уважение.
— А после онази долна страхливка му написа писмо и му обясни, че не може да го направи, защото е магьосник — продължаваше Уайлда. — Магьосник! Чувала ли си подобно нещо? Чичо Лезли, разбира се, твърди, че Иън е наполовина воден дух, но чичо е готов да каже какво ли не, само и само да привлече вниманието върху себе си.
Спомняйки си изкривеното лице, жестоките шеги, екстравагантното пилеене на пари, Алана попита:
— Винаги ли е бил такъв?
— О, да. Той е от рода Феърчайлд. Всички сме зли по един или друг начин, но според твърденията на мама чичо Лезли държи първенството. Винаги е имал претенцията той да получи титлата и състоянието. Но вместо това ги получил татко. А ние наистина не знаем коя е майката на Иън. Един ден той просто се появи в имението Феърчайлд.
— На колко години беше, когато пристигна?
— На единадесет. Аз бях едва на шест и независимо че съм негова братовчедка, не можех да откъсна очи от него. Ние, Феърчайлд, сме красиви, но Иън е пленителен, не намираш ли? Чичо Лезли много се дразнеше и от това, че докато той остаряваше и се отпускаше, камериерките все по-често се вмъкваха в спалнята на Иън.
Уайлда пробуди у Алана странна мисъл. Камериерките тук също не сваляха очи от Иън. Дали той прекарваше нощите си във Фионауей сам? Дали не е редно да уволни всяка фуста, която му се усмихва? Но всъщност какво я интересуваше!
— Мама казва, че чичо Лезли е най-необикновеният баща, който някога е виждала, много по-лош от всеки Феърчайлд преди него. Може би просто се опитва да те прогони, като твърди, че Иън е воден дух, а всички знаят, че вещицата прави магии…
Алана замръзна.
— Вещицата?
— О, Алана! — Уайлда се наведе напред със сияещо лице. — Тя си тръгна, преди ти да пристигнеш, но беше изключително приятна жена. Обеща да ми помогне и все гледам да я видя, но не се е появявала оттогава. Мислиш ли, че отново ще дойде?
— Вещицата… — Алана погледна оживеното лице насреща си и й се прииска да не разкрива истината. — Уайлда, вероятно не си чула какво стана в деня, когато пристигнах във Фионауей. Дойдох като вещица, но измих лицето си, свалих мръсната рокля и показах на всички, че това съм аз. Вещицата.
Уайлда зяпна, а после възкликна:
— Сериозно?
— Сериозно, Уайлда. Именно така се криех през цялото време от господин Феърчайлд. Бях се маскирала.
— И никой никога не се е досетил, че ти си вещицата? — Уайлда отметна глава. — Знам, понякога съм глупава, но не можеш да ме подведеш. Тя беше стара и грозна. Ти си млада и хубава. Не е възможно да си била ти.