Иън го нямаше. Не го бе виждала цяла сутрин.
В далечината се чуваше блеене на агънца и овце, викове на мъже. Запъти се натам и видя един пастир, който преграждаше поточето с камъни. Насочи се към изкуственото езеро, където всяко лято къпеха овцете и ги подготвяха за стригане. Потопени до кръста във водата мъже ги хващаха и ги миеха със сапун от луга, докато напластената през зимата мръсотия се отмие и поеме към океана.
Спря се да погледа — възхищаваше я спокойствието на някои от по-старите животни. Сякаш се наслаждаваха, докато ги сапунисват и плакнат. После доплуваха до отсрещния бряг, отърсваха се от водата и пак се залавяха да пасат. Някои шилета обаче не бяха толкова сговорчиви и се изискваше силна ръка да ги задържи във водата. А с един особено агресивен овен се наложи да се заловят дори двама овчари.
— Ей, милейди — провикна се един от мъжете в езерото, щом я забеляза. Тя пристъпи напред да поздрави. Мъжът се засмя. — Да не си дошла за лятната си баня?
Сякаш в отговор енергичният овен се изправи на задните си крака и с предните бутна шегаджията — той цамбурна, а водата около него се разплиска. Алана се разсмя жизнерадостно. Когато мъжът изплува, тя се провикна:
— Не, но виждам, че ти взе своята.
Останалите се засмяха, а той се смути, но после също прихна — чувстваше се приятно след разхладителната баня в горещото утро, пък и нямаше желание да бъде повече прицел на шеги.
— Хубаво е да те види човек отново. — Бършеше водата от очите си. — Всички много се радваме, че си дойде и че ще се омъжваш за такъв хубав човек като господин Иън.
Усмивката й се стопи.
— И вие ли го знаете?
— Помагаше ни при раждането на агънцата. Много разбира от овце. А и не е горд, та не се погнуси да си изцапа ръцете.
Всички единодушно занимаха, а главният пастир добави:
— Чудо-човек!
Алана спести една пиперлива забележка, усмихна се вежливо и като стъпваше по камъните в езерцето, го прекоси, без да се намокри. Любопитните погледи на овчарите пронизваха гърба й, когато поемаше през ливадата. Желаеше да е сама.
Пътеката стана по-стръмна. Стъпваше предпазливо, за да не тъпче цветята. Грейнали на слънчевата светлина, те щедро раздаваха аромата си и напомниха на Алана за пролетта.
Стигна върха на хълма и спря да огледа най-прелестното място на света. Зад гърба й се издигаха могили, обрасли с дървета, а пред нея се разкриваше океанът с цялата си лятна прелест. Тревистият склон се спускаше като зелена каскада.
Хълмът сякаш се вливаше във водата, но тя знаеше, че в основата му има скала. Ако някой достатъчно неразумен — а на младини тя проявяваше подобно безразсъдство — изпълзи до края й, щеше да види назъбените черни камъни, които стърчат долу. Вълните постоянно ги обливаха, готови да засмучат всичко и да го отнесат в дълбините си.
Алана обожаваше океана. Вървеше по брега му, плуваше в него, възхищаваше му се и никога, ама никога, не забравяше колко разрушителен може да бъде.
Насочи се към скалата. Спъна се и се претърколи. Тревата под тялото й бе мека. Пое си дъх и пак се претърколи. Засмя се звънко. Чувстваше се в безопасност, а спускането по този начин й доставяше удоволствие.
Вдигна ръце над главата си, изпъна ходила и се претърколи, изпитвайки безмерна наслада. Синьото небе се редуваше със зелената трева. Смееше се с глас. Някаква тревичка попадна в устата й. Спря да се търкаля и смълчана седна, за да се увери дали не е налапала буболечка. Отново прихна. Този път се смееше на себе си. Разпусна коси и прокара пръсти през тях да махне полепналата трева.
Седеше сред зеленината, а морете сияеше с всевъзможни оттенъци на синьото. В краката си виждаше очертанията на камъните, неспирно обливани от вълните. Обзета от невероятно удоволствие, тя простена и се излегна на тревата.
Растителността й пречеше да вижда океана; пред погледа й се стелеше единствено синьото почти безоблачно небе. Слаб ветрец носеше мириса на лято и на цъфнала трева. Стори й се, че чува как пчелите на Куигли пият нектар. Далече отдолу се носеше постоянният тътен на водата. За първи път от дни насам всички мускули на тялото й се отпуснаха истински.
Чудесен рожден ден, мина й през ума, докато се унасяше в сладка дрямка. Магиите на Иън не могат да ме достигнат тук.
Когато обаче усети сянка над себе си, не се изненада. Магиите му не можеха да я открият тук. Ала той можеше.
Не го виждаше съвсем ясно, защото слънцето й пречеше. Но все пак различаваше силуета му: висок, широкоплещест и много, много мъжествен. Присви очи. Постара се да види истината. Имаше ли магия в него? Понякога — когато се вихреше буря и океанът бучеше — й се струваше, че долавя гласове от вълните.