— Порядъчно? — По лицето му се изписа хищна усмивка. — Никога не го правя порядъчно.
Оттегли ръката си. Замени я с устни. Алана сепнато си пое въздух, почувствала езика му върху зърното си. Дъхът му галеше кожата й.
— Какво изпитваш?
— Горя… Искам… толкова много…
Пое зърното й в уста и го засмука. Алана простена. Ужасена от примитивното желание, на което се чувстваше подвластна, покри устата си с ръка.
Иън се пресегна и я отмести.
— Това е един от звуците, които желая да чувам.
Разрешението му не облекчи смущението й и все пак, когато отново засмука зърното й, тя простена без притеснение.
— Кажи ми какво изпитваш!
Сякаш съм загубила всякакъв контрол. Понечи да го сграбчи за косите. Вдигна ръцете й над главата.
— Кажи ми!
— Подходящ си за мен — извика тя. — Това, което правим е подходящо…
— Защото си моя.
Не му отвърна. Искаше прекалено много.
— Кажи го! — Леко разтърси раменете й. — Кажи, че си моя!
Напомни си, че е от рода Маклауд, че Фионауей зависи от нея; че майка й се бе подчинила на импулсивното си желание да се омъжи и всички бяха заплатили за това. Че всъщност почти нищо не знае за Иън.
— Няма да го кажа! Не мога…
Той се отдръпна. Обрамчиха го синьото небе и белите облаци. Вятърът отметна тъмните му коси и ги разпиля на кичури, все едно го рошеха нежни пръсти. Слънцето милваше лицето му, сякаш търсеше наслада в челото, носа и нежната извивка на брадата. Пчела зажужа, търсейки нектар.
Алана изпита дива ревност към вятъра, слънцето и глупавата пчела.
— Да не би да вярваш на баща ми? Не ме приемаш, защото съм… — Препъна се в думата. — …получовек?
— Не!
Без защитата на тялото му й ставаше хладно. Без милувките му страдаше.
Той извърна поглед. И преди го бяха отхвърляли. Не й вярваше.
Прозряла раздразнението и разочарованието му, Алана забрави всякакви задължения и чест — желаеше единствено да го направи щастлив. Това я накара да сподели истината, която възнамеряваше да пази като оръжие:
— Прекарала съм тук целия си живот, плувала съм в океана и никога не съм попадала на воден дух. Слушала съм обаче легендите и макар и да не говорим за това, ние, Маклаудови, сме последните, които биха ги отрекли. Баща ти не лъжеше, нали?
— За пръв път беше честен.
Воден дух. През целия си живот бе мечтала да види воден дух, да й се отдаде възможността да се убеди, че всичко, свързано с потеклото й, е вярно. А сега лежеше до мъж, който извърнал глава настрана, очакваше да бъде отхвърлен заради произхода си.
— Това обяснява толкова много…
Пресегна се и докосна лицето му — най-смелата постъпка, която някога бе предприемала.
Иън трепна леко.
Погали бузата му. Очакваше той да се преобрази и да изчезне като облаците над главите им.
Вместо това челюстта му се стегна.
Впи пръсти в брадата му и извърна лицето му към себе си. Очите със загадъчните сребристи оттенъци я наблюдаваха. Проникваха така дълбоко в нея, че се почувства задължена да поясни:
— Ти не си първият, Иън Феърчайлд, който се фука с родител, воден дух. Именно затова…
Не, не можеше да му го каже. Не още. Тази тайна бе предназначена единствено за бъдещия й съпруг.
В момента обаче тя трябваше да му даде онова, което той желае. Трябваше да го направи щастлив.
— Иън, твоя съм…
Кафявите очи я наблюдаваха изпитателно, а щедрите устни се свиха, изпълнени със съмнение.
— Истински моя?
Даде си сметка, че неволно го тегли към себе си.
— Да!
Отмести пръстите й от брадата си и започна внимателно да ги разглежда. Късо изрязани нокти, обсипана с лунички кожа, мазоли от плевене на бурени… После се загледа в лицето й и предпазливо, но и обнадеждено, промълви:
— Ако вярваш в това… Ако ме приемаш такъв, какъвто съм, тогава, скъпа Алана, за теб няма спасение. Ти наистина си моя. Сега и завинаги.
Взе ръката й и я положи върху пръстена си.
Глава 19
Камъкът, хладен и гладък, бе почти като жив. Стиснал ръката й, Иън се загледа в очите й.
— Истински и свободно ли ми се отдаваш?
Почувства се замаяна. Светът странно започна да се променя — цветовете станаха по-ярки, сетивата й се изостриха. Беше заявила, че му вярва, и сега Иън я отвеждаше някъде… Не смееше да назове мястото.
Настойчивият му поглед я накара да повтори:
— Твоя съм!
— Чуй ме! — Топлият му гърлен глас сякаш изричаше магия: — Винаги ще си спомняш този ден.
— Разбира се.
Камъкът като че ли се затопли.
— Целия ден. Всичко, свързано с него. И повече никаква забрава. Довее ли вятърът аромата на стъпкани треви, ожули ли грубата вълна кожата ти, видиш ли облаци да се носят по синьото небе, дочуеш ли крясък на чайки, ще си мислиш за мен.