Изискваше прекалено много и тя се опита да му откаже. Не успя обаче да произнесе и дума.
— Всеки път, когато изпиташ удоволствие, от което почти те боли, при всеки копнеж, ще си мислиш за мен. Ще бъда неизменно край теб. Няма да има миг, в който да не съм до теб. Ще бъда частица от теб. Во веки.
Вричане или проклятие беше това?
— Разбираш ли ме?
— Да.
Бавно отпусна ръката й — сякаш неохотно се отдръпваше от мистичното свързване на душите им.
Постепенно Алана се завърна на хълма при нашепващата трева, при бриза, галещ кожата й, при искрящото небе над раменете на Иън.
Той свали панталоните си и ги метна върху долната й риза — тя възприе жеста за символ на превъзходството му.
Надвеси се над нея. Вече знаеше колко е висок; знаеше, че раменете му изпълват ризата и ръцете му са сръчни. Не си бе давала сметка обаче за стегнатите мускули на бедрата му, които потреперваха в безмълвно предупреждение. С тях той можеше да контролира кон или… жена.
Клекна до нея и протегна ръцете си, все още напъхани в ръкавите.
— Справи се с маншетите.
Не я бе предупредил, че ще разпознае аромата му. Но тя го откри.
Разкопча ръкавелите и с небрежност, напомняща неговата, ги захвърли на земята. Той дори не забеляза — защото гледаше лицето й — че тя разтвори ризата му.
Гладки черни косъмчета покриваха гърдите му, изтъняваха надолу и отново се сгъстяваха в напразен опит да прикрият онова, което би трябвало да е интимно. Ала нищо не бе интимно при този мъж. Цялото му тяло крещеше: „Погледни ме!“.
Докато събличаше ризата си, Алана си помисли да побегне. После слънчевата светлина го огря и устата й пресъхна. Беше красив! Красив и заплашителен…
Хвана брадичката и повдигна лицето й към своето.
— Моя! Ти си моя и аз няма да те нараня. Повярвай ми. Не откъсваше очи от него.
— Дори първия път почти не те нараних. Помниш ли колко внимателен бях?
Не помниш ли онази нощ в колибата на вещицата? Ръката му се плъзна по шията й, по гърдите, по гърба. Катурна я върху одеялото.
— И сега няма да те нараня.
Дали да затвори очи? Или да ги остави отворени? Дали да го докосне, или да се въздържи? Някакъв инстинкт или забравен спомен я подтикнаха да плъзне ръце по раменете му, докато той се отпускаше върху нея.
Явно му е приятно, мина й през ума, защото за миг той увисна над нея с изражение на изтерзана благодарност. Знаеше какво е да си изтерзан и същевременно благодарен. Беше го изпитвала и преди, а сега от допира на гърдите му чувството отново се надигна у нея.
Ароматът на вълна и на смачкани треви я лъхна, докато той нежно целуваше устните й. После се притисна по-силно. Дишането й се учести и тя се вкопчи в него.
Пръстите й се плъзнаха по голата му кожа, отчаяно търсещи за какво да се заловят, за да остане свързана с този свят.
— Точно така — прошепна той. — Докосвай ме. Докосвай ме колкото желаеш.
Желаеше го силно. Желаеше го болезнено. Мускулите му потреперваха под пръстите й. Плъзна ги по ключиците му, изследва жилите на ръцете, предпазливо се насочи към гърдите. Той затаи дъх, когато пръстите й се впиха в къдравите косъмчета, за да намерят зърната. Енергично ги разгърна, несъзнателно повтаряйки неговите движения, като през цялото време се питаше дали му харесва толкова, колкото й бе харесало и на нея.
— Ще ме убиеш — отвърна той на неизречения й въпрос, простенвайки през зъби. — Ще се пръсна от възбуда.
Окуражена, плъзна ръка надолу по ребрата му, но той я спря.
— Не съм в състояние да понеса повече. Друг път, когато не съм така гладен за теб… Макар да не си представям подобен миг.
Искаше да възрази, но той й попречи с целувка по шията. Спусна се надолу, пое едното й зърно в уста, после другото. Знаеше вече, че няма нищо по-приятно на този свят и същевременно така възбуждащо.
Докато не я докосна… там.
Спомен завладя съзнанието й. Едно силно, пулсиращо проникване. Той и преди бе правил това. Тя също.
Погледна очите му и ахна, съзирайки пламъците в тях. Обладаеше ли я сега, щеше да се случи онова, от което тя се боеше. Щеше да грабне и земите й, и живота й. И тя нямаше да бъде самотната Алана; щеше да бъде част от него.
Колибата на вещицата. Светкавици. Гръмотевици. Гласът на нейния любовник. Наслада и… билка.
Не помниш ли онази нощ в колибата на вещицата?
— Какво? — извика тя, сякаш очакваше отговор от вятъра. Викът й не го сепна. Смуглото му лице сияеше триумфиращо.
— Моя — промълви той. — Не го забравяй.
— Не!