Независимо от настойчивостта на тиранина между краката си, не биваше да се възползва от Алана егоистично. Беше заявил правата си над нея; сега бе време да я ухажва.
Със съжаление оттегли пръстите си, прокарвайки ги отново по бедрото й, под коляното и по опънатата кожа на прасеца, оформен след години катерене по шотландските височини. Тя зорко следеше всяко негово движение и въобще не отвръщаше на чаровната му усмивка.
Надигна се и седна до нея, за да обгърне раменете й. Стегнатите й рамене. Алана продължи да се взира безизразно напред, но за всеки случай той сви коляното си, да не би да погледне към него. Не допускаше, че ако забележи възбудата му, ще се успокои.
— Не става въпрос само за мен и теб. Не забравяй имението си. Хората, обвързани с него. Баща ми… Твоят братовчед…
— Аз не съм като тях. Когато се омъжиш за мен, ще ти помогна да се грижиш за Фионауей. Имай ми доверие.
— Защо? — попита тя войнствено. — Не знам нищо за теб.
Пръстите му се впиха в ръката й.
— Знаеш най-дълбоката ми тайна. — После се сети, че е редно да я глези. Освободи хватката си и смекчи тона. — Баща ми нямаше търпение да я съобщи. Ти му повярва, но не промълви и дума. Защо?
— Всеки си има своите тайни, Иън. — Отново извърна поглед.
Дали и тя имаше тайни? Естествено. Виждаше ги как кръжат в съзнанието й с приглушени, меки цветове.
А щеше ли да ги сподели с него? Той щеше да я склони да го стори: ще я люби, ще проникне отвъд бариерите й и някой ден ще я опознае така добре, както самата тя се познава.
— Разкажи ми за себе си.
Той предпазливо се изтегна върху одеялото и се подпря на лакти.
— Какво би искала да знаеш?
Алана се отпусна малко.
— Как майка ти е срещнала баща ти.
— Смятах, че моят и твоят баща са били приятели.
Тя сви колене, придърпа ризата отгоре и се преви напред, сякаш само от споменаването на баща й я заболява стомах.
— Господин Феърчайлд е точно типът човек, за когото баща ми би решил, че винаги постъпва правилно.
— Лезли дошъл тук на гости — или по-точно да изсмуче каквото може — и тогава срещнал майка ми. Само това знам. Е, дал е някакви обещания, предполагам, които никога не е възнамерявал да изпълни. Тя забременяла, а той побягнал обратно в Англия.
Изчака напрегнато да види как Алана ще реагира на факта, че не споменава никаква женитба.
Тя изглежда дори не забеляза тази подробност. Вероятно можеше дори да й признае, че баща му се облича в женски дрехи — една тайна, която Лезли не опазваше особено добре — и тя пак щеше само безразлично да свие рамене.
— Помниш ли майка си?
Никога не го бе коментирал. Но сега го питаше Алана. Неговата Алана, която продължаваше да притиска краката си като дете, което го боли стомах.
Тя не би му се присмяла или подиграла. Беше убеден. Затова, подобно на мъж, който отваря отдавна заключена ръждясала врата, той разтвори спомените си.
— Да, помня я.
— Как изглеждаше?
— Като човешко същество. — Присви очи и се опита да види майка си в дългия тунел на времето. — Изключително красива, с черни коси и сладка усмивка. Аз съм неин син и е естествено да я възприемам така, но помня как мъжете постоянно я наобикаляха, желаеха я — всички мъже я желаеха, докато тя… не ги погледнеше в очите. Умееше да прониква в дълбините на душата ти. Тогава очите й ставаха замъглени, почти сребристи…
— Като твоите…
— Така ли? Не знаех. Предполагам, затова хората започват да отстъпват, вторача ли се в тях.
— И ти ли проникваш до дълбочината на душите им?
Докосна пръстена си. Носеше го от деня, когато майка му го заведе в имението Феърчайлд, Бе свалила верижката на врата си и му бе съобщила, че моментът е настъпил. После го нахлузи на пръста му и му каза, че той ще му помогне да си проправи път сред хаоса на човешките емоции. Така и стана — пръстенът му помагаше да вижда аурата на хората, а камъкът — да преценява характера им.
— Не. Но все пак аз съм само наполовина воден дух.
Алана протегна крака и размърда пръстите си, без да откъсва очи от тях.
— Хората те зяпат заради ръста ти и защото оставяш впечатление… Не мога да го определя… За господство.
— Значи ще бъда добър съпруг за господарката на Фионауей.
— Много си настоятелен.
— Още едно ценно качество.
— Ти не принадлежиш на това място.
Силна болка го прониза право в сърцето. Седна и сграбчи ръцете й.
— Напротив! Няма друго място, на което да принадлежа.
— Иън, нараняваш ме!
Сведе поглед и видя широко отворените й очи. Нищо от досегашните й думи не му подейства както отказът й да споделят Фионауей. Бавно отпусна ръцете й.