— Аз не съм като баща си. Не нарушавам дадената дума.
Устните на господин Луис потрепериха.
— Тогава най-добре да ти кажем, за да приключим с тази история, преди слънцето да залезе.
Иън го прие изненадващо добре, помисли си Алана. Закле се да запази всичко чуто в тайна и никога да не го разкрива пред никого. Седна на пейката с котката в скута, а ръката, която галеше Уиски, не трепна нито веднъж, докато с тих, спокоен глас господин Луис му разказваше историята за съюза.
Разбира се, фактът, че Иън бе наполовина воден дух и имаше много спомени от детството си, вероятно помагаше. Сигурно помагаха и магическите му умения — способността му да предизвиква бури или да укротява диви животни. И пръстенът…
Алана леко докосна отпечатъка от овала на камъка върху дланта си. Белегът приличаше на изгоряло място, но не я болеше.
Бе белязана не само от камъка. Иън я беляза с неуморното си преследване, с желанието си и отчаянието си. Копнежът по Фионауей го изгаряше и той бе готов на всичко, за да го притежава. Изпитваше потребност от място, което да нарече свое и именно Фионауей представляваше това място.
Като мъж едва ли си даваше сметка колко много се нуждае от нея.
Господин Луис разсеяно погали котката в скута на Иън.
— Хората гарантират на водните духове безопасност, а в отговор водните духове гарантират продължението на рода Маклауд и осигуряват специалните камъни. — Посочи към пръстена на Иън. — От този тип.
Иън погледна недоумяващо вградения в среброто камък.
— Никога не съм виждал друг като този!
— Те са рядкост и се намират само на голяма дълбочина. От време на време водните духове изнасят по няколко, а Маклауд ги продават тайно. Не можем да позволим да се узнае произходът им. Научи ли го някой алчен човек, ще ни нападнат търсачи на съкровища и ще унищожат бреговете ни.
Иън погледна към Алана, сякаш се нуждаеше от потвърждение на налудничавата история. Тя кимна. Искаше той да слуша, за да знае какво го очаква и да има готовност да поеме бремето си.
Защото само любовта…
Любовта. Какво знаеше Иън за любовта? Не бе обичал никого от години. Едва ли разбираше, че не към земята се стреми, а към нейните хора, към това те да го приемат изцяло, за да се чувства щастлив.
Алана го разбираше. И беше влюбена в него. И щеше да промени неговото невзрачно досега съществуване.
Извърна очи от замисления му поглед и видя как господин Луис й се усмихва. Явно четеше мислите й, както винаги.
После се обърна към Иън.
— Имаш ли някакви въпроси?
Със странна извивка на устните Иън попита:
— Господин Луис, ти си тук отдавна, нали?
Пасторът се поколеба.
— Да.
Иън звучеше напрегнато:
— Познаваш ли водните духове?
— Виждал съм ги…
Алана зяпна. Никога не бе споделял това с нея. Беше я слушал като дете, когато му разказваше за намерението си да плени някой — тогава развеселен я бе насърчавал. Ала я бе оставил с впечатлението, че съществата, които понякога зърваше във водата, са просто тюлени.
— Господин Луис, винаги си твърдял, че водните духове не са видими за човешките очи.
— Така ли? — попита го разсеяно.
С малко неохота се намеси и Иън:
— Знаеше ли… за мен?
— А… — Господин Луис погали брадата си. — Баща ти го е съобщил, така ли?
— Но ти го знаеш. Защото помниш…
Господин Луис едва кимна.
— Познаваше ли майка ми? — настоя Иън. — Познавал ли си я, когато е живяла на земята?
— Да.
Иън се изправи — не го свърташе повече да седи — и сепнатата Уиски тупна на земята.
— А мен знаеше ли?
— Виждал съм те в люлката… А и след това — призна господин Луис
Потресена, Алана прошепна:
— Защо не си ми казал?
Господин Луис я чу. Въпреки вятъра, въпреки океанските вълни, въпреки тихия й глас, той я чу. Вдигна котката и я постави отново върху пейката, а заедно с това отвърна:
— Нима мислиш, момичето ми, че разкривам всичко, което знам? Какъв пастор ще съм, ако разказвам тайните на хората?
— Жива ли е още? — Пръстенът върху ръката на Иън стана от маслиненозелен искрящо син. — Майка ми… жива ли е още?
— Това би означавало да издам нейната тайна. Струва ми се обаче, че ти знаеш отговора.
Иън се запъти към ръба на скалата и се загледа във водата. Слънцето улови синкавите нюанси в тъмните му като нощта коси, а вятърът ги разроши, както Алана копнееше да стори. Никога не бе изглеждал по-странен. И по-самотен.
Тръгна към него.
— Недей! — В тона на господин Луис се прокрадна заповедническа нотка, която тя не посмя да пренебрегне. — Ти ще го излекуваш, но в никакъв случай не бива да го насилваш да бърза.