Иън се извърна — дали пък не го беше чул — и с решителна крачка се върна. Хвана ръката на Алана и напълно сериозно заяви:
— Нищо от чутото не промени решението ми. И се съмнявам, че нещо би успяло.
Вярваше му. Усмихна му се като отдавнашна съпруга, Господин Луис скръсти ръце в скута си и се заклати напред-назад в ритъма на вълните. Шотландският му акцент се прояви още по-силно.
— Във Фионауей имаше един Маклауд далеч преди теб, и, стига да пожелаеш, ще има и след теб, млади Иън.
— Не Маклауд. Ако Алана се омъжи за мен, нашите деца ще бъдат Феърчайлд.
Алана изтръпна.
— Не… съвсем.
В очите на Иън се появи онова сребристо, което тя свързваше с по-силните му емоции.
— Да или не?
— Още отначало — обясни тя, — по традиция мъжете взимат името Маклауд.
— Значи първият Маклауд е бил…
— …жена. Каквато е била и господарката на водните духове.
— Господарката…
Изглеждаше само отчасти удивен. Като че ли от всичко чуто досега, бе позагубил способността да се изненадва.
— Водните духове са съзнавали, че жените пазят дома и затова са по-важните. А Фионауей в края на краищата е именно това и за водните духове, и за хората — дом.
Иън се засмя.
— Значи трябва да се откажа от името Феърчайлд? Да зарежа това, което е позор и окова за духа ми? — Разпери ръце и се засмя на глас. — Приемам името Маклауд, и то с охота. — Поемайки протегнатите й ръце, я вдигна, — Наистина ли допускаше, че това ще се окаже трудност?
Докато я въртеше, тя също се смееше. А после, вече стъпила на земята, му обясни:
— Обикновено то е препъни камъчето за желаещите да си вземат жена от Маклаудови. Най-често бъдещите съпрузи се опасяват да не би това да означава, че не те ще бъдат мъжете вкъщи. Но всички сватби в рода Маклауд, уверявам те, са традиционни и според шотландските закони. Съпругът е начело. Той има право да постъпва както намери за добре и съпругата не може да му попречи.
Нашата женитба ще бъде такава, каквато е била женитбата между майка ми и баща ми.
Мисълта се загнезди в главата й, но той вероятно я долови, защото нежно се обади:
— Тогава ще се постарая да бъда винаги почтен.
Беше доволна, че прие да се омъжи за него. Заради сигурността на хората си. За продължението на рода си. Не беше честно да се лъже — заради самата себе си.
— Добре казано — обади се господин Луис. — Но ако един мъж няма нещо свято, в което да се закълне, аз не придавам особено значение на обетите му. — Предизвикателно изгледа Иън. — Кое е свято за теб, момко?
— Самият аз. — Иън се изсмя горчиво. — Моите цели.
Алана се дръпна шокирана. Сериозно ли говореше? Погледна към храма, който се издигаше тук от вечни времена, и към пастора, който служеше на Бога откакто се помнеше.
— Има сила по-мощна от нас. Никога ли не се молиш?
Иън не излъга.
— Никога.
— Не вярваш ли в Господ?
Леко я отпусна в прегръдките си.
— Вярвам заради теб. Ти си човек. Господ обаче не е за същества като мен.
— Той е над всички нас — обади се господин Луис с усмивка, а белите му зъби просветнаха.
— Но не и за зверовете…
— Особено за зверовете — парира го господин Луис.
Как смееше Иън да говори за себе си по този начин? И защо господин Луис се държеше така, сякаш Иън добре се познава? Обзета от внезапен гняв, дръпна Иън за ризата, за да го накара да я погледне.
— Ти не си звяр!
Ръката му се вдигна — колебливо — и нежно докосна бузата й.
— Ти си единствената, която вярва в това, и аз ти благодаря от сърце.
Дъхът й секна от изражението му. Съзерцаваше я почти с благоговение. Вятърът се плъзна помежду им, ала не ги раздели. Слънцето ги огряваше, но това не обясняваше внезапно обзелата я топлина. У нея се зароди, надежда; надежда, която нямаше нищо общо с Фионауей.
— Е… — Пасторът прочисти гърло и се надигна. — Не съм сигурен доколко у теб няма никаква вяра, млади Иън, независимо от циничните ти твърдения.
Погледът на Алана се задържа върху Иън, после се насочи към господин Луис.
Той вадеше молитвеник от джоба си.
— Е, хайде да ви венчая — тук и сега.
Церемонията бе свята и аскетична. И напълно и изцяло обвързваща. Алана поемаше най-големия риск в живота си. И въпреки това, когато погледнеше Иън, когато се сетеше как безрезервно той прие всички условия около женитбата им, съмненията й се разсейваха. Изрече обета си, без да се колебае. Господин Луис ги обяви за съпруг и съпруга и ги нарече господин и госпожа Иън Маклауд. Иън кимна в израз на съгласие с новото си име. Господин Луис затвори молитвеника. Иън я целуна скромно — едва-едва докосна устните й със своите, — но тя долови обещанието му за още и отправи гореща молитва към небесата да настъпи блаженство и за двамата.