— Едуин е толкова мил. Не бих искала да го нараня…
— Желаеш ли го достатъчно силно, ще го сториш — обяви Брайс и сграбчи ръката й.
Тя се опита да се дръпне.
— Боли ме!
— Престани да се дърпаш. — Повлече я към кабинета. — Искам да поговоря с теб.
Лезли удари с длани по облегалките на стола.
— Тук хората слушат бръщолевенето на Уайлда! Сигурно съм попаднал в ада.
— Ти би го разпознал, татко.
Баща и син се загледаха един в друг със старата си омраза.
Едва ли щяха отново да се скарат, прецени Алана. Не и след като Иън така елегантно обяви независимостта си. Потупвайки го нежно по ръката, тя подхвърли:
— Струва ми се, Брайс най-после е влюбен.
— Какво?
Иън отмести очи от баща си и я погледна.
— Брайс. Влюбен е в Уайлда.
— Всички са влюбени в Уайлда.
— Но той винаги се е клел, че ще се ожени за жена с пари, а сега го виждам да се отказва от това си намерение без никакви терзания. — Нещо като усмивка се появи на устните й. — А още по-хубавото е, че и Уайлда е влюбена.
— Сериозно? — Иън погледна към кабинета. Откъде го знаеше, след като не бе в състояние да види аурите им? Как успяваше да надникне в човешките сърца и да улови емоциите, бушуващи там? — Надявах се някой по-достоен да плени Уайлда.
— Брайс е земевладелецът на Маклаудови, има прекрасно имение и обширни земи, — Алана свъси вежди. — Да се ожениш за жена от Маклаудови е чест, която не се пада често на англичаните.
— Но той искаше и земите ти — напомни й Иън.
— За да ги управлява Едуин. Трябва да се признае, че се държа като истински любещ брат.
— Любовта не е нещо, което свързвам със семейството — промърмори Иън и погледна баща си.
— Моята майка ме е учила, че да обичаш е проява на слабост — обади се Лезли. — Постарах се да ти внуша същото, но ти се оказа слаб ученик.
Алана забеляза опита на Иън да премахне пропастта помежду им, както и непоколебимия отказ на Лезли. Беше глупаво от негова страна, защото сега тя щеше да брани Иън точно както бранеше Фионауей.
Застана между тях и обяви:
— Ние се оттегляме в спалнята — там ще ни донесат нещо за хапване. Редно е и ти да сториш същото, господин Феърчайлд. Изглеждаш уморен.
— Бързате да разпалите страстите си? — подигравателно подметна Лезли. — Или ти бързаш да преброиш новополучените си богатства, Иън?
— Няма никакви богатства — отвърна синът му. Алана го подбутна към вратата и той охотно се подчини.
— Има, разбира се — провикна се Лезли. — Не ти ли е казала за съюза и за… камъните?
Ужасена, Алана се извърна и се вторачи в ухиления старец. Той знаеше нещо и бе достатъчно жесток да го използва, за да унищожи всички.
— За какво говориш?
— Няма защо да се правиш на глупачка. — Лезли се хилеше самодоволно като рибар, уловил сирена. — Знам за опалите.
Изпитваше желание да го размаже като червей.
— Откъде го знаеш?
— Баща ти, мила моя, бе един от най-добрите ми приятели… А когато пиеше, разказваше невероятни истории.
Баща й! Глупавият и небрежен баща бе споделил пред този безскрупулен човек за морските опали! Дали беше издал тайната и пред други?
Лезли погледна Иън.
— Е, синко. Ще започнем да копаем веднага.
— Не! — извика Алана.
— Не? — Веждите на Лезли се стрелнаха подигравателно нагоре. — А защо не? — Потупа устни с пръст. — О, почакай, май си спомням. Разправя се някаква глупава история, според която брегът не бива да се пипа, за да е по-удобен за онези натрапници — водните духове.
— Теб не те е грижа за тях, нали, Лезли? — Гневът прозираше във всяка черта на Иън. — Ако успееш да я прогониш завинаги, ще бъдеш много щастлив.
Лезли мазно попита:
— Кого да прогоня?
— Майка ми.
Пръстите му затрепериха силно. Потреперванията бързо се плъзнаха нагоре по ръцете и към гърдите. После се спуснаха надолу. Цялото тяло на Лезли се разтресе.
— Виждал ли си я? — попита той дрезгаво. — Не ходи да я търсиш. Тя ме отрови. Ще отрови и теб.
— Кога?
— Преди години. Преди много години.
Старецът стисна ризата на гърдите си. Дишаше мъчително, сякаш всеки дъх му беше последен. Алана почти пожела това да е така. Иън се успокои.
— Значи отровата действа доста бавно.
— Камъните… — Лезли едва дишаше, но постепенно се овладя и успя да промълви: — Трябва да има цяла планина от тях. Бихме могли да бъдем богати. Толкова богати…
— Татко — обади се Иън тихо, — аз вече съм достатъчно богат.
Лезли изгледа сина си така злобно, че Алана трепна.
— Глупак! Понякога се чудя дали наистина си мой син. Човек никога не е достатъчно богат.
Иън отиде при вратата и извика прислужниците.