Приливът ги носеше към брега без особено усилие и Иън изпита благодарност. Нямаше да успее да се справи сам. Плуването към пещерата, паниката и студът бяха отнели енергията му.
Припомни си как някой го избута към повърхността.
Някой.
Под краката си усети пясък. Изправи се. Продължаваше да държи Алана. Една вълна го удари в гръб и го събори. Но вече бяха по-близо до брега. Отново усети почва под краката си и започна да лази, все така влачейки Алана след себе си.
Измъкна я оттам, където вълните не достигаха, И двамата лежаха по корем, дишаха учестено и плюеха морска вода. Обърна се да я погледне. В бузата му се забиха парченца натрошени миди. Цялата настръхнала, Алана трепереше от студ, а косите й бяха пълни с пясък и водорасли.
Изглеждаше добре. Изглеждаше жива.
Бавно извърна глава и жадно улови погледа му. Посинелите й устни се разтегнаха в любеща усмивка. Да не би тази малка пакостница да си въобразяваше, че в този момент той вярва в любовта?
— Защо го направи? Ти ме предаде!
Усмивката й изчезна. Надигна се на лакти и виновно сведе глава.
— Не съм забравила, че ми забрани да плувам натам. — Седна, развърза пояса от талията си и внимателно извади намаслената кожена торбичка. — Но като ти кажа какво нося…
— Знам за документа, на който толкова държиш! Господин Луис ми разказа.
Замръзна, както си беше с протегната ръка. Иън гледаше гневно торбичката.
— Нищо не разбирам. Не си ли очарован?
— Очарован? — Надигна се на колене и подпрян на длани, се взря свирепо в очите й. Приличаше на Дамон. — Очарован, че съпругата ми е рискувала живота си — пък и моя — за лист хартия и парче земя? Но, изглежда, не е редно да те виня за това. В края на краищата аз също направих всичко възможно, за да получа Фионауей. Но ти ме излъга.
Алана го изгледа объркано.
— Как съм те излъгала?
— Каза, че ме обичаш.
Отпусна ръката си.
— Наистина те обичам.
— Но само ако можеш да имаш и Фионауей.
Алана наклони глава и го погледна изпитателно. Изучаваше го, докато той си представяше как ще заеква от неудобство, ще дава какви ли не нелепи обяснения и ще се извинява за постъпката си. Почувства се неловко. Точно както се чувстваше преди години, когато майка му го гълчеше за неразумния му нрав.
Загърби Алана и седна, загледан в слънцето, което се стопяваше зад хоризонта.
— Иън? — Обгърна раменете му с ръце, по-точно се опита, доколкото й бе възможно. — При напускането ни на Фионауей знаех — или поне подозирах, — че баща ти лъже.
Той се размърда, за да се отърси, но ръката й не се отмести.
— Кога по-точно?
— Последният път. Когато съобщи, че си незаконороден.
Иън едва не се задави.
— Ами аз наистина съм незаконороден.
— Не — възрази тя тихо. — Не си.
Извърна глава, за да я погледне. Нищо не трепна в гърдите му — нито надежда, нито облекчение. Изпълваше го само неприятното усещане, че тя греши. Нямаше начин да не греши. Цял живот бе знаел, че е незаконороден.
— Господин Луис не ти ли каза за това? — Разтвори кожената торбичка и разгъна някакъв свитък. Подаде му го. — Брачното свидетелство на родителите ти.
Упорито отказваше да погледне по-внимателно.
— Иън? — Погали го по бузата. — Погледни! Неохотно и бавно той раздвижи очи. Само очите си.
„Брачно свидетелство“, видя изписано най-горе. Отново погледна Алана.
— Истинско е. Пипни го.
Примамен от ласкавия й тон, взе с два пръста свитъка и се загледа в текста.
Брачно свидетелство. Дата: 5 юни 1765. Подписи: Лезли Ърнест Едуард Хит Феърчайлд. Мюрън от водните духове. И още — преподобният господин Рейнджър Луис.
Ръката на Иън затрепери.
— Всичките ми молитви… — Едва говореше. — Всичките ми молитви, през всичките тези години… Сега… Сега…
Гласът на Алана прозвуча със задоволство:
— Значи Господ все пак слуша и същества като теб. Лицето й се размаза пред погледа му и тя улови падащия от ръката му документ.
— Хайде да не го губим, а?
— Да. — Остави я да го прибере и избърса сълзите от лицето си. — Нека не го губим.
Алана нави внимателно свидетелството и наполовина го зарови в пясъка. Вятърът продължаваше да свисти, но вече отслабваше.
— Откъде знаеше? — пресипнало попита Иън.
— Лезли ми каза. — Подбутна го, давайки му знак, че иска да я прегърне, и се сгуши в него. — Не с толкова много думи, разбира се. Бащата ти не е имал никакви шансове да отиде далеч от майка ти. Женитбата между хора и водни духове е женитба пред Господа. Точно както нашата. Те се свързват завинаги. Докато са живи, трябва да са заедно, но заради децата не винаги е възможно. Затова майка ти е останала на земята, за да те отгледа, а после те е отвела при баща ти. Когато си навършил пълнолетие, той е трябвало да последва майка ти във водата.