Извърна лице към нейното.
— Как?
— Това е магията на водните духове.
— Щял е да се удави.
— Защо? Водните духове също дишат въздух. Просто плуват по-добре от нас. — Погледна бурния океан. — Много по-добре.
Не беше нужно да прибягва до интуицията си, за да се досети какво се е объркало между родителите му, и тихо промълви:
— Баща ми се е изплашил.
— Трябвало е да помисли за това, преди да се ожени за майка ти, преди да изостави и двама ви. — Осъждаше Лезли без никакво съчувствие. — Баща ти обаче не е единственият страхливец, живял някога. Затова знаем каква болест поразява онзи, който е нарушил свещените венчални обети. Забелязал ли си как изглежда баща ти — кожата му лъщи и е подпухнала, сякаш след дълго седене във водата е бил изхвърлен на брега? Чувал ли си го как трудно диша, сякаш дробовете му са пълни с вода?
Пред очите на Иън изплува странно видение от миналото: Лезли, изхвърлен на брега от вълните.
— Той се дави — поясни Алана. — Дави се с въздух. Лезли умираше заради проклятието на водните духове. Ето и причината за отчаяното му желание да унищожи брега на Фионауей, Смята, че по този начин ще разруши магията. Затова и никога не попитах дали си законороден. — Потърка глава в гърдите му. — Разпознах симптомите на болестта и ги приех като доказателство. Не те лъжа, Иън. Имението е важно за мен. Не само защото съм се заклела пред Господ да го браня от всякакви опасности, но и защото е мое. То е моето място в света и аз го обичам. Но ти, мисля, разбираш, както и аз, защо наследството на една глупава, жена е достатъчно, за да се ожениш за нея.
Тя наистина разбираше. И все пак нито веднъж не го упрекна, нито веднъж не подчерта, че иска да я обичат единствено заради самата нея, а не заради земите й. Сега, като се замислеше, тя вероятно беше доволна: неговият ламтеж за Фионауей не само скрепяваше връзката помежду им, но и гарантираше, че той ще се грижи за имението не по-зле от нея.
— Никак не си глупава жена.
— Когато господин Феърчайлд отрече да се е венчавал с майка ти, а ти прие твърдението му, изпитах чувството, че ме предаваш. — Вдигна колене и пъхна ръце под тях. — Но си дадох сметка, че не си наясно с опасността да загубим Фионауей. А после… После предложи да анулираме нашия брак.
Той изсумтя.
— О, Иън. — Обгърна врата му и го целуна по ухото. — Та ти бе готов да се откажеш от Фионауей, за да го имам аз.
Започваше да се смущава. Тя се държеше така, сякаш постъпката му бе неописуемо благородна. А той никога не се бе държал благородно.
— Аз вече го бях загубил. Всъщност от нищо не се отказвах.
— Лаская се от мисълта, че ти е било мъчно да изгубиш мен.
Гласът й звучеше усмихнато. Погледна я. Тя наистина се усмихваше.
— Щях да приема да ме задържиш като твой любовник — начумерено промърмори Иън.
Алана прихна.
— Много ти благодаря! — Измъкна кожената торбичка от пясъка и я напъха в ризата му. — Ето доказателството за законността на твоето рождение, ако го искаш.
Ръката му се плъзна по издутата торбичка. Искаше го, разбира се. През целия си живот е мечтал да бъде законороден. Ала въпреки това не посрещна новината с необуздана радост. Дори се отнесе подозрително, съвсем като копелето, както всички го бяха наричали толкова дълго.
Алана се премести така, че да го вижда. Океанът бучеше зад нея. Вятърът се опитваше да разроши тежките й кичури и тя ги пъхна зад ушите.
— Иън, толкова ли ти е трудно да повярваш, че те обичам? Нищо не печеля от признанието си.
Погледна я: видя как седи на фона на морето, слънцето и небето. Беше заявила, че го обича и може би наистина го обичаше. Може би…
— Просто не разбирам защо. — Хвана врата й. — Защо някой ще ме обича?
— Поради същата причина, поради която обичам Фионауей. — Усмихна се. — Ти си мой.
Наведе се към него. И той се наклони напред. Устните им се срещнаха… И прииждаща вълна ги заля.
Помогна й да се изправи на крака. Затичаха. Върху устните й се появи усмивка. Иън усети, че също се усмихва.
А си мислеше, че никога вече няма да се усмихне.
Енергично разтърка ръцете й.
— Стъмва се. Трябва да те стоплим.
— Да. — Остави го да я обърне с гръб към себе си. — Виж, изгрява нова луна!
Сребърен сърп върху лилавото небе. Загледа се натам и се запита дали не е някакъв знак. Нова луна — нов живот.
— Иън? — Алана изцеди полите си от морската вода. — Какво беше онова същество, което ни тласна нагоре?
— Същество?
Отлично разбираше какво има предвид тя, но се бавеше — бе обзет от прекалено остри и неясни емоции.