— Във водата… — Наблюдаваше го внимателно. — Говоря за съществото, което ни изкара на повърхността, преди да се удавим.
Иън се извърна към океана и огледа вълните с желание да открие познатата глава.
— Майка ми, предполагам.
— Предполагаш?
Сети се за лицето, което зърна, и усмихнат кимна:
— Майка ми беше.
— И аз така си помислих. Не е успяла да ти помогне, когато си бил дете. Тогава е била човешко същество. Но този път го стори.
— Да. — От години си мислеше, че майка му го е заченала безотговорно, а после го е изоставила, без да се замисля. Сега съзнаваше, че не е така: Облекчение и блаженство изпълваха гърдите му. Зачуди се дали сърцето му няма да се пръсне. Накрая подхвана колебливо: — Допускам, че първия път ме е спасил господин Луис.
— Господин Луис? Но нали каза, че е било… Гласът й замря. Тя проумя истината.
Иън се наслади на смаяната й физиономия.
— Воден дух ли е?
— Той е пазачът от страна на водните духове.
— Както Армстронг е пазачът от страна на хората. Армстронг, който… — Пое си въздух: — …продава морските опали на пазара.
Иън си припомни нейната несговорчивост, когато я попита къде е Армстронг.
— Защо не ми го каза по-рано?
— Беше достатъчно ядосан заради камъните. Скоро обаче той ще се върне. — Устните й се извиха в доволна усмивка. — И съдържанието на сандъците ни с пари чувствително ще се увеличи.
Иън докосна издутината от кожената торбичка под ризата си.
— Сигурно си взела още камъни от пещерата?
— Този път водните духове не бяха оставили нищо. Те имат начини да разбират какво става във Фионауей. Е, очевидно господин Луис ги информира и преди да открием кой е откраднал камъните, няма да оставят повече.
— Значи, когато разгадаем мистерията, отново ще искаш да плуваш дотам?
Алана ритна парче от мида.
— Но няма да го направиш сама — продължи Иън, загледан в луната.
— Но ти се страхуваш!
— И то напълно основателно, както току-що сама се увери. Но не бих се страхувал по-малко, ако съм на брега и се чудя какво става с теб. Затова ще дойда.
— О, Иън!
Отново го гледаше, сякаш бе най-благородният мъж на света и той си помисли, че е по-добре да каже нещо, преди да се поддаде на изкушението да се изтегне като котка на слънце. Хвърли поглед нагоре-надолу по плажа и попита:
— Къде е старецът?
— Господин Луис? Не знам.
— По дяволите! Дали не се е върнал във водата?
— Завинаги? Не би го направил, без да се сбогува. Да не му се е случило нещо?
— Съмнявам се, че е възможно да се случи нещо на такъв умник.
— Но той е стар. Сам ми го каза. Искаше му се да дойде с мен, ала призна, че не е по силите му. Ами ако го е заляла вълна и е паднал върху скалите?
Иън не разбираше защо толкова се притесни от безпокойството й.
— Тръгни нататък — посочи нагоре към пътеката, — а аз ще мина насам.
Заради надигащия се прилив нямаха време за губене.
Бързаше, взираше се между камъните в подножието на скалата. Търсеше следа от слабия мъж с широкополата шапка. Не откри нищо. Вече се връщаше, когато чу вика на Алана от далечния край на плажа. Видя я, че прескача огромните камъни и изчезва в цепнатината при основата на скалата.
Появи се отново и замаха диво с ръце. После направи фуния около устните си и извика:
— Познах го по шапката и по моя камък за заклинания на гърдите… но той вече не е човек.
Иън видя как устните й отново се раздвижват, ала вятърът и вълните заглушиха думите.
— Какво?
Този път я чу прекалено добре.
— Наръган е с нож.
Алана се извърна да се наведе над господин Луис.
— Не! — Иън забърза нататък. — Не! Алана, излез оттам! Видя някаква мъжка фигура да пълзи по скалите над нея. Затича се, но знаеше, че няма да пристигне навреме. Изкрещя, за да я предупреди. Тя се извърна и вдигна ръце да се предпази.
Едуин скочи отгоре й, а залязващото слънце обагри в червено проблесналия сребърен нож.
Глава 30
— Едуин какво си въобразяваш, че правиш? — извика Алана на братовчед си. Ритна ръката му и стовари юмрук в лицето му. — Винаги съм те побеждавала.
Изведнъж разбра.
Едуин държеше нож. Господин Луис беше мъртъв. Същият този Едуин — глупавият безразсъден братовчед — я нападна!
Опита се да отскочи от пътя му и едва не се препъна в сивото, подобно на тюлен същество, което някога бе господин Луис. Камъни опасваха ръба на цепнатината. Заплете се в подгизналите си поли и падна. Затърси нещо да се хване. Докопа някакъв плат и се претърколи. С шапката на пастора се предпази от удара на Едуин. Той изруга и изтръгна разрязаната шапка от ръцете й. Вдигна пак ножа.