Прочете го отново. Да, напълно в негов стил, много мелодраматично. Този маниер винаги бе предизвиквал у тях лек присмех. Изведнъж се почувства ужасно.
Даде писмото на чиновника заедно с една двайсетачка.
— Изпратете го след три часа, не по-рано — заръча той и човекът обеща. По това време Юри вече щеше да е напуснал Атланта.
Видя жената отново, съвсем същата, с вълненото яке и цигарата в устата. Стоеше до рецепцията и се взираше хладно в него, докато той се качваше на самолета за Атланта.
Дванайсет
„Аз ли си причиних това? Така ли ще свърши всичко за мен — заради егоизма ми, заради суетата ми?“
Тя затвори очи, за да не вижда огромната празна стая. Стерилна и бяла, тя проникваше дори през клепачите й. Мислеше за Майкъл. Произнесе името му в мрака:
— Майкъл. — Опита да си го представи, да извика образа му на монитора на съзнанието си. Майкъл — архангелът.
Лежеше неподвижно, опитваше се да не се бори, да не се съпротивлява, да не се извива и да не крещи. Просто лежеше върху мръсното легло, сякаш сама бе решила така. Ръцете й бяха вързани с тиксо за таблата на леглото. Беше се опитвала всячески да скъса лентите, дори с психичната си сила и със силата на ума си — сила, за която знаеше, че може да бъде смъртоносна, когато се приложи към органите в човешкото тяло.
Късно през нощта все пак успя да освободи левия си глезен. Не разбра точно как. Просто го изхлузи от лентата, която се бе превърнала в нещо като дебела и хлабава окова. И така, с един свободен крак, успя да се завърти на няколко пъти в леглото, да събере на купчина горния чаршаф — целия в урина и повръщано — и да го избута на земята.
Разбира се, и долните чаршафи бяха мръсни. От колко дни лежеше така — от три или четири? Не знаеше и това я вбесяваше. Дори при мисълта за вода щеше да откачи.
Като нищо можеше да е четвъртият ден.
Опита се да си спомни колко време може да издържи човек без храна и вода. Трябваше да знае. Всеки неврохирург трябва да знае нещо толкова просто. Но тъй като повечето от нас не връзват хората за легла и не ги оставят така с дни, все пак не сме имали нужда от точно тази информация, каза си тя.
Опита се да си спомни героичните истории за хора, които не бяха умрели от глад, за разлика от другите покрай тях, за хора, които бяха изминали мили през снега, докато другите умираха. Тя имаше воля. Да, имаше. Но имаше и нещо друго нередно. Вече й беше зле, когато той я върза тук. Прилошаваше й често, откакто напуснаха Ню Орлиънс. Гадене, замайване — дори легнала имаше чувството, че пропада — боляха я и костите.
Обърна се, изви се и като че успя да раздвижи малко повече ръцете си, нагоре-надолу. Оттласкваше се със свободния си крак и извиваше другия. Дали ще успее да се изправи, когато той се върне?
И тогава се сети за най-очевидното. Ами ако не се върне? Ако реши да не се върне; или пък нещо му попречи? Навън той се държеше като обезумял, замаян от всичко, което виждаше, и без съмнение със сигурност допускаше нелепи грешки. Е, наистина нямаше много за мислене. Ако той не се върне, тя ще умре.
Никой нямаше да я намери тук.
Мястото беше съвсем изолирано. Висока празна офис сграда, една от стотиците подобни — необитаваната сграда, която сама бе избрала за свое скривалище, дълбоко в сърцето на този огромен южен метрополис — град, претъпкан с болници, клиники и медицински библиотеки, където щяха да могат да направят своите експерименти напълно незабелязани.
Беше уредила сама оборудването за цялата сграда и сигурно всичките й петдесет етажа бяха все още осветени, както когато ги остави. Тази стая обаче беше тъмна. Той бе изключил осветлението и това се бе оказало милосърдно в дните, които последваха.
Когато мракът паднеше, тя виждаше грозните небостъргачи през широките прозорци. Понякога умиращото слънце посребряваше стъклените сгради и ги караше да изглеждат така, сякаш горят, а зад тях по рубиненочервеното небе се издигаха гъсти, вечно кълбящи се бели облаци.
Светлината, винаги гледаме към нея, към светлината. Но при пълен мрак, когато около нея тихо се включеха светлини, тя се чувстваше малко по-добре. Някой можеше да дойде. Някой… Някой може би стоеше до прозореца на офиса си и гледаше с бинокъл? Едва ли…
Отново започна да сънува, слава богу. „Не ме е грижа“, представи си, че е с Майкъл и вървят през полето на Донелайт и тя му обяснява всичко. Това бе любимата й фантазия, в която можеше да потъне, когато искаше да изпита, да премисли и да отрече всичко едновременно.