„Просто едно грешно решение влачеше друго след себе си. Правех само очевидни избори, но грешката ми беше гордостта, това, че си помислих, че мога да направя такова нещо, че мога да се справя с него. Всичко е от гордост. Цялата история на вещиците Мейфеър е история на гордостта. Но за мен всичко изглеждаше обгърнато от мистерията на науката. Имаме толкова погрешно схващане за науката. Смятаме, че всичко в нея е определено, точно, познато, но съществуват поредици от портали към непознатото, необятно като самата Вселена, което означава, че е безкрайно. Знаех това, знаех го, но го забравих. Това ми беше грешката.“
Тя си представи тревата, руините, видя високите крехки арки на катедралата, които се издигаха от долината, и изведнъж й се стори, че наистина е там.
Някакъв шум я стресна.
Някой пъхаше ключ в ключалката.
Тя застина. Да, ключът се завърташе. Външната врата се затръшна шумно и тя чу стъпките му по покрития с плочки под. Чу го да си подсвирква, тананикаше си нещо.
О, благодаря ти, Господи! Благодаря.
Пак се чу завъртане на ключ в следващата ключалка и я облъхна ароматът, неговият мек, приятен аромат. Той се приближи до леглото.
Роуан се опита да почувства омраза, да се изпълни с нея, да устои на състрадателното изражение на това лице, на големите му блестящи очи, най-красивите очи, които се изпълниха с мъка, щом я погледнаха. Брадата и мустаците му сега бяха много черни и гъсти, като на светците по картините. Челото му беше изящно очертано от гъстата черна коса, разделена на път по средата.
Да, красив беше, неустоимо красив. Може би не беше тук. Може би тя сънуваше. Може би си беше представила, че се е върнал.
— Не, скъпа моя, аз те обичам — прошепна той или пък тя си го въобрази.
Приближи се и Роуан се усети, че го гледа в устата, защото нещо в нея се бе променило едва забележимо. Изглеждаше вече някак по-мъжка, розова и издаваше решителност. Точно така трябваше да изглежда една уста под тъмни лъскави мустаци и над къдравите кичури на брада.
Тя се извърна и той се наведе. Топлите му пръсти хванаха ръцете й, а устните му докоснаха бузата й. Той погали гърдите й с голямата си ръка, потърка зърната й и по нея пробяга нежелано усещане. Не, не сънуваше. Тези ръце. Може би трябваше да загуби съзнание, за да ги прогони. Но тя лежеше там, безпомощна и не можеше да го спре, нито да се махне.
Внезапната радост от завръщането му бе също толкова разяждаща, както и всичко останало — като това да гори под пръстите му, сякаш той й бе любовник, а не тъмничар, да се надига жадно от самотата си при всяка проява на нежност или внимание от страна на нейния мъчител.
— Скъпа моя, скъпа моя. — Той положи глава на корема й и потри лице в кожата й, нехаещ за мръсотията по леглото. Тананикаше, шепнеше, а после извика силно, отдръпна се и затанцува, въртеше си, пееше и пляскаше с ръце. Изглеждаше изпаднал в екстаз! О, колко пъти го бе виждала да прави това, но никога с такава жар. Странна гледка беше. Дългите му ръце бяха много деликатни, раменете му бяха изпънати, китките като че бяха два пъти по-дълги, отколкото на нормален мъж.
Тя затвори очи, но още го виждаше как танцува и се върти, чуваше тропота му по килима и смеха му.
— Господи, защо просто не ме убие? — прошепна.
Той замълча и се наведе отново над нея.
— Съжалявам, скъпа моя. Съжалявам. — О, красивият му глас. Дълбок глас, който можеш да слушаш цяла нощ по радиото, докато пътуваш с колата. — Не възнамерявах да отсъствам толкова дълго. Преживях едно горчиво и сърце раздирателно приключение. — Заговори по-бързо. — Изпълнено с мъка, открития и смърт, изпълнено с тайни и осуетени планове… — После отново затананика и зашепна нещо, като се клатеше на пети. Мърмореше и тананикаше, или пък подсвиркваше със сухите си устни?
Коленичи така внезапно, сякаш припадна. Отново сложи глава на корема й, топлата му ръка се мушна между краката й, към слабините й, въпреки мръсотията. Той целуна корема й и прошепна:
— Скъпа моя, скъпа моя.
Тя не се сдържа и се развика:
— Отвържи ме, пусни ме. Потънала съм в мръсотия. Виждаш ли какво ми причини! — В този миг гневът й секна и тя застина притихнала, парализирана от ярост. Ако го обидеше, той можеше да се цупи с часове. Можеше да застане до прозореца и да плаче. Бъди тиха, бъди умна.
Той я гледаше. После извади ножа си, малък и сияен като зъбите му — единственият проблясък в празната стая.