Разряза тиксото много бързо. Просто така — наведе се и клъц, клъц, клъц.
Ръцете й бяха свободни — безчувствени и безполезни, но свободни. Тя събра всичките си сили и воля, за да ги вдигне, но не можеше да помръдне десния си крак.
Усети ръцете му под себе си. Той я вдигна и се изправи заедно с нея, притисна я към гърдите си.
Роуан изкрещя, а после започна да плаче. Беше станала от леглото, беше свободна, само да имаше сега сили да обгърне с ръце врата му и да…
— Ще те изкъпя, мила моя, моята бедна скъпа любима — каза той. — Моята обична Роуан. — В кръгове ли танцуваха, или просто й се виеше свят? Долови аромата на банята — на сапун, шампоан, на чистота.
Той я сложи в студената порцеланова вана и тя почувства първата струя топла вода.
— Не толкова гореща — каза му. Белите плочки се движеха, маршируваха по стените около нея.
— Не, няма да е гореща — отвърна той. Очите му бяха големи, по-ярки, клепачите бяха по-добре оформени, отколкото последния път, когато ги бе погледнала, миглите бяха по-къси, но все така лъскави и черни. Роуан отбелязваше всичко това, сякаш си водеше записки на джобен компютър. Дали вече бе свършено? На кого ще предаде своите открития? Мили боже, ако онзи пакет не бе стигнал до Ларкин…
— Не се измъчвай, мила моя — каза той. — На нас ще ни е добре двамата, ние ще се обичаме. Ти отново ще ми вярваш, отново ще ме обичаш. Няма причина да умираш, Роуан, няма причина да ме напускаш. Обичай ме.
Тя лежеше като труп, неспособна да помръдне. Водата струеше около нея. Той разкопча бялата й риза и смъкна панталоните. Водата продължаваше да се излива, толкова топла. Миризмата на мръсотия най-сетне бе изчезнала. Той захвърли дрехите настрани.
Роуан успя да вдигне дясната си ръка, за да дръпне бельото си, но нямаше сили да го свали. Той бе отишъл в другата стая. Чуваше се как сваля чаршафите от леглото; странно колко много звуци разпознаваше съзнанието й. Чаршафите бяха струпани на купчина. Кой би си помислил, че това действие изобщо произвежда някакъв звук? И все пак тя го позна и си спомни един следобед в Калифорния, когато майка й сменяше чаршафите — същия звук.
Отвори се найлонова торба; чист чаршаф бе разгънат и после изтръскан, за да се изгладят гънките и да бъде постлан на леглото.
Тя се плъзгаше надолу във ваната и водата вече достигаше раменете й. Отново се опита да раздвижи ръце, започна да се подпира на плочките, за да се изправи леко и да седне.
Той стоеше над нея. Беше свалил тежкото си палто. Носеше семпъл поло пуловер и както винаги изглеждаше тревожно слаб. Но въпреки това беше силен и як и не страдаше от нито един от неврологичните тикове на дългурестите, недохранените и прекалено бързо израслите. Косата му сега бе много дълга и покриваше раменете. Беше черна като на Майкъл и вече не бе така къдрава, а по-скоро чуплива. От парата кичурите над слепоочията му бяха започнали да се къдрят леко и тя видя искрящата му кожа, която като че нямаше пори, когато той се наведе да я погали.
Облегна я на стената на ваната, вдигна малкия си нож и — о, само да имаше куража да го грабне от ръцете му! — разряза мръсното й бельо и го хвърли настрани. После коленичи до ваната.
Отново пееше, гледаше я, пееше и шушнеше, или каквото там правеше — този странен звук, който й напомняше донякъде песента на цикадите в Ню Орлиънс. Той килна глава настрани.
Лицето му беше по-тясно, отколкото преди няколко дни, изглеждаше по-мъжко, може би в това бе тайната — бузите му вече не бяха по детски закръглени. Носът му бе станал малко по-тесен, с по-заоблен връх. Главата му обаче не беше пораснала, а като че и ръстът му си беше същият. Когато той взе изтривалката и я изстиска, Роуан се опита да прецени дали пръстите му са станали по-дълги. Май не.
Главата му. Дали още имаше фонтанела? Колко време трябваше на черепа му да се затвори? Тя бе очаквала растежът да се забави, но не и да спре.
— Къде беше? — попита тя. — Защо ме изостави?
— Ти ме принуди — каза той с въздишка. — Пропъди ме с омразата си. Трябваше да изляза навън и да науча някои неща. Трябваше да видя света. Трябваше да поскитам. Трябваше да осмисля мечтите си. Не мога да мечтая, когато ти ме мразиш. Когато ми викаш и ме измъчваш.
— Защо не ме уби?
Той като че се натъжи. Избърса лицето си с топлата изтривалка, а после избърса и нейните устни.
— Обичам те — отвърна. — Имам нужда от теб. Защо не можеш да ми се отдадеш? Защо не ми се отдаваш? Какво е това, което искаш и мога да ти дам? Светът скоро ще бъде наш, скъпа моя, а ти ще бъдеш моята кралица, моята прекрасива кралица. Само ако можеше да ми помогнеш.