— Да ти помогна за какво?
Гледаше го и се опитваше да почерпи от омразата си, от гнева си, да събере цялата си мощ и да изпрати невидима смъртоносна сила срещу него. Да разкъса клетките, да разкъса вените, да смачка сърцето. Опитва се доста време, но после се изтощи и се отпусна назад към стената на ваната.
През живота си бе убивала неволно с такава омраза и то на няколко пъти, но не можеше да убие него. Той беше твърде силен, мембраните на клетките му бяха много здрави, остеобластите се деляха с безумно темпо, всичко в него се променяше с безумно темпо, отбранително и агресивно. О, само ако имаше шанс да изследва тези клетки! Само ако…
— Само това ли съм за теб? — попита той с треперещи устни. — О, господи, какво съм аз? Просто един експеримент?
— А какво съм аз за теб, щом ме държиш тук като затворник и ме оставяш вързана с дни? Не искай любов от мен. Трябва да си глупак, ако очакваш такова нещо. О, само да бях научила нещо от останалите, само да бях научила как да бъда истинска вещица! Щях да мога да направя каквото искаха от мен.
Той се сви, притихнал от болка. В очите му имаше сълзи, а еластичната му сияеща кожа пламна за миг от притока на кръв. Стисна дългите си ръце в юмруци, сякаш искаше да я удари отново, въпреки че се бе заклел да не го прави никога вече.
Тя не се страхуваше и това беше най-ужасното. Крайниците й не й се подчиняваха; тръпнеха, боляха я; ставите също. Дали щеше да успее да избяга оттук сама, дали ще може да го убие? Вероятно не.
— Какво очакваш да направя? — попита той. Наведе се и я целуна отново. Тя се извърна. Косата й вече беше мокра. Искаше да се плъзне под водата, но се страхуваше, че няма да може да се вдигне сама обратно. Той стисна изтривалката и започна да я къпе. Изстискваше вода върху главата й и я отмахваше назад от челото й.
Вече толкова бе свикнала с миризмата му, че почти не я усещаше; чувстваше само топлината на близостта му и дълбокото изнервящо желание, което изпитваше към него. Разбира се, желание.
— Позволи ми да ти вярвам отново, кажи ми, че пак ме обичаш — замоли я той. — Аз съм твой роб, не тъмничар. Кълна ти се, любима, прекрасна моя, скъпа Роуан. Майка на всички нас.
Тя не отговори и той се изправи.
— Ще те почистя добре — каза гордо като дете. — Ще те почистя и ще бъдеш пак свежа и красива. Ще ти донеса разни неща. Нови дрехи, цветя. Ще превърна нашето тайно местенце в разкошен будоар. Всичко чака до асансьорите. Много ще се изненадаш.
— Нима?
— О, да, ще се зарадваш, ще видиш. Просто си много изморена и гладна. Да, гладна. О, трябва ти храна.
— А когато отново ме изоставиш, ще ме завържеш с бяла сатенена панделка, така ли? — Гласът й бе рязък и изпълнен с презрение. Тя затвори очи. Без да се замисля, вдигна ръка и докосна лицето си. Да, мускулите и ставите й отново започваха да се движат.
Той излезе и тя се опита да седне, хвана плаващата изтривалка и започна да се къпе сама. Водата беше мръсна. Много мръсна — из нея плаваха частици от екскременти, нейните екскременти. Отново й се догади и тя се отпусна назад, докато пристъпът отмине. После се наведе, гърбът я болеше, и дръпна запушалката на ваната. Пръстите й още бяха безчувствени, слаби и непохватни. Пусна отново крана, за да отмие малките парченца нечистотия.
Легна назад, чувстваше как водата нахлува около нея и се завихря над краката й. Пое си дълбоко дъх и заповяда на дясната си ръка да се извие, после на лявата, а накрая на десния и левия крак. После повтори упражнението отново. Водата ставаше по-топла и приятна. Шумът от струята заглушаваше всички звуци от стаята. Тя се наслаждаваше на чистотата и момента на облекчение, вероятно последния, който щеше да изпита.
Всичко се случи така:
Беше Коледа и слънцето огряваше пода в салона. Тя лежеше на китайския килим в локва от собствената си кръв, а до нея седеше той — новороден, изумен, недоразвит.
Но нали и човешките деца се раждаха недоразвити, много по-недоразвити от него. Точно така, но той беше много по-завършен от всяко човешко бебе. Не, не беше чудовище.
Помогна му да ходи, да стои прав, изумяваше се на словесните му изблици, на звънтящия му смях. Не бе толкова слаб, просто му липсваше координация. Изглежда разпознаваше всичко, което виждаше, и можеше да го назове веднага щом първоначалният му шок премина. Червеният цвят го объркваше и почти го ужасяваше.