Тя го облече в дрехи с убити цветове, защото той не искаше да се докосва до нищо ярко. Ухаеше като новородено и на допир беше като бебе, само дето мускулатурата му бе развита и ставаше все по-силен с всяка изминала минута.
Тогава Майкъл дойде и последва ужасният бой.
По време на схватката тя го гледаше как се учи да се държи на краката си, как премина от лудешкото олюляване и като че пиянско залитане към координираните усилия да удари Майкъл и накрая наистина успя да го извади от равновесие, и то със забележителна лекота, още щом реши, или пък осъзна как може да го направи.
Сигурна беше, че ако не го бе измъкнала оттам, той щеше да убие Майкъл. Почти го примами и го набута в колата, докато алармата виеше. Възползва се от страха му от силния й вой и от объркването му. Той мразеше силните звуци.
По целия път до летището обясняваше как му изглежда всичко, за ярките контури и абсолютно парализиращото усещане да си съвсем същият като другите човешки същества, да гледаш през прозореца на колата и да виждаш хората на нивото на очите си. В другото селение той бе наблюдавал всичко отгоре, или дори отвътре, но почти никога от човешка перспектива. Бе гледал така само когато бе обладавал човешко тяло, а това било мъчение за него. Освен с Жулиен. Да, Жулиен, но това било дълга история.
Гласът му беше приятен, подобен на нейния или на гласа на Майкъл, без акцент, и придаваше на думите някак по-лирично измерение. Той подскачаше при всеки звук, търкаше ръце в сакото й, за да усети плата, смееше се непрекъснато.
На летището трябваше да го накара да спре да души косата и кожата й и да не се опитва да я целува. Тогава той вече вървеше напълно уверено. Тичаше из залата заради самото удоволствие от това. Скачаше във въздуха. Започна да се върти напред-назад, омагьосан от радиото на един от пътниците — изпадаше в транса, който тя често щеше да вижда.
Хванаха самолета за Ню Йорк, защото той излиташе първи. Беше готова да иде където и да е, само да се махне оттук. Изпитваше дива паника, нужда да го защити от всички на този свят, докато не останат някъде на спокойствие и получи възможност да разбере какво точно представлява той. Беше много развълнувана, изплашена и изпълнена с огромна амбиция.
Тя бе родила това същество, тя го беше създала. Те нямаше да й го отнемат, да го отведат, да го заключат далече от нея. Все пак дори тогава усещаше, че не разсъждава трезво. Беше болна и слаба от раждането. Едва не припадна на летището. Той я придържаше, когато тръгнаха към самолета, и й шепнеше бързо в ухото, нещо като непрекъснат коментар на всичко, покрай което минаваха и което виждаше. Коментар, изпълнен с обяснения за неща от миналото.
— Разпознавам всичко. Разбираш ли, помня, когато Жулиен нарече това ера на чудеса, когато предсказа, че машините, които тогава смятаха за жизненоважни, ще излязат от употреба още след десетилетие. Виж например параходите, казваше той, колко бързо отстъпиха пред железницата, а сега хората вече се возят в автомобили. Той знаеше всичко това, щеше да хареса този самолет. Аз разбирам как работят двигателите… Леснозапалимото гориво се впръсква на ситни капчици…
… Говореше ли говореше, а от време на време тя се опитваше да го накара да замълчи, докато накрая го окуражи да се опита да пише, защото вече бе толкова изтощена, че не можеше да разбира какво й казва. Той не можеше да пише. Не можеше да движи контролирано химикалката. Но можеше да чете и затова изчете всичко, което му попадна.
В Ню Йорк поиска диктофон. Тя заспа в апартамента в „Хелмсли Палас“, докато той вървеше напред-назад, подгъвайки от време на време колене или пък изпъвайки ръка, и говореше в диктофона.
— Едва сега всъщност имам някакво реално усещане за време, за някакво тиктакане, което е съществувало на света дори преди изобретяването на часовниците — естествен отмерващ механизъм, вероятно свързан с ритъма на сърцата ни или с дишането ни. И най-малките промени в температурата ми се отразяват. Не харесвам студа. Не знам дали съм гладен. Но Роуан трябва да яде, тя е слаба и мирише неприятно, като болна.
Тя се събуди от крайно еротични усещания. Устни на гърдите й, които дърпаха така силно едното й зърно, че я заболя. Тя изпищя и отвори очи — почувства главата му на гърдите си, а пръстите му на корема си. Той смучеше ли смучеше. Гърдите й бяха твърди и натежали. Лявата, върху която лежеше нейната ръка, на допир бе като мрамор.
Тя се паникьоса за миг. Искаше й се да извика за помощ. Отблъсна го и го увери, че ще поръча храна и за двамата, и след като се обади за това, веднага понечи да набере друг номер.