— Защо? — настоя той. Бебешкото му лице вече се бе издължило леко, а сините му очи не бяха така кръгли като преди, сякаш клепачите се бяха отпуснали леко и сега изглеждаха доста по-естествено.
Той грабна телефона от ръката й.
— Няма да се обаждаш на никого.
— Искам да разбера как е Майкъл.
— Това няма значение. Къде ще идем? Какво ще правим?
Беше толкова изморена, че едва си държеше очите отворени. Той я вдигна без усилие и я пренесе в банята, каза й, че ще отмие от нея миризмата на болест, на раждане и… миризмата на Майкъл. Особено миризмата на Майкъл, неговия „нежелаещ го“ баща. Майкъл, ирландеца.
По едно време, докато седяха във ваната един срещу друг, я заля огромен ужас. Той бе слово, превърнало се в плът, в истинския смисъл на думата. Взираше се в нея, лицето му беше заоблено и бледо, но със здравия розов цвят на дете, очите му я гледаха с удивление, а устните му се извиха в ангелска усмивка. Тя едва се сдържа да не закрещи.
По гърдите му нямаше косми.
Храната дойде, но той пак поиска да суче. Хвана я във ваната и започна да суче, причиняваше й такава болка, че накрая тя се разкрещя.
Каза му да спре, защото келнерите в другата стая сигурно ще чуят виковете й. Той изчака, докато звънът на сребърните похлупаци утихна. После отново засука силно от другата й гърда; усещането бе съвършен баланс между болка и удоволствие, заедно с резките звуци, които той издаваше, и невероятното усещане, разливащо се от зърната й. Тя го замоли да бъде по-нежен.
Той се изправи на четири крака във водата над нея — членът му беше дебел и леко изкривен. Запуши устата й и пъхна члена си между краката й. Тя бе още разранена от раждането, но все пак уви ръце около врата му и изпита удоволствие, което можеше да я убие.
Облечени с хавлиени халати, те лежаха на пода и го правеха отново и отново. После той се отпусна по гръб и заговори за безкрайния мрак, за чувството, че е изгубен, за топлия пламък на Мери Бет. За буйния огън на Мари Клодет. За излъчването на Анжелик. За объркващото сияние на Стела. Неговите вещици, неговите вещици! Говореше как се е събирал около тялото на Сузан и е чувствал нейната тръпка, как е разбирал какво изпитва тя, но сега усещал това много по-ясно, много по-различно, безкрайно по-мощно, по-сладко, по-богато. Каза, че плътта си струвала цената да станеш смъртен.
— Значи мислиш, че ще умреш като всички други? — попита тя.
— Да — каза той и млъкна, но само за миг и веднага запя, затананика, или по-скоро това беше някаква странна комбинация от двете, имитираше частици от мелодии, които й звучаха познато. Изяде всичко, което бяха донесли и което беше меко и течно.
— Бебешка храна — каза със смях. Изяде картофеното пюре и маслото, изпи минералната вода, но не поиска месото.
Тя огледа зъбите му. Бяха съвършени, на брой колкото на възрастен човек. Без следа от износване или загниване. А езикът му беше мек. Той не издържа дълго на този преглед. Имаше нужда от въздух! Каза й, че тя не знае от колко много въздух има нужда, и отвори широко прозорците.
— Разкажи ми за останалите — настоя тя.
Той пак включи диктофона; беше напълнил цяла лавица с касети, купени от летището. Беше подготвен. Той знаеше, разбираше как стават нещата и отвътре, и отвън. Много малко същества знаеха това.
— Разкажи за Сузан и Донелайт.
— Донелайт — започна той и се разплака, каза, че не може да си спомни какво е било преди нея, само болката, тълпата от безлики същества в нещо като чакалня, а после Сузан извикала името му, просто дума, захвърлена в нощта: Лашър! Лашър! Вероятно било случайно съчетание от срички, но те отключили нещо в него, някакво разпознаване на сърцевината му, която бил забравил, че притежава. Тогава той „се устремил“ към нея, приближил се и изпратил ветровете да шибат тревата в краката й.
— Исках тя да иде в руините на катедралата. Исках да види стъклописите. Но не можех да й го кажа, а и там вече нямаше стъклописи.
— Обясни ми го по-бавно.
Не му беше лесно.
— Тя каза да разболея жената и аз я разболях. Открих, че мога да запращам неща във въздуха, да събарям керемиди от покривите. Сякаш достигнах светлината в края на много дълъг и тъмен тунел и тя бе много ярка. Чувах звуци, усещах миризми… кажи ми нещо римувано, говори ми в рими. Искам да видя пак нещо червено; колко много оттенъци на червено има в тази стая!