През нощта той говори за това какво е да си мъртъв и изгубен.
— Кажи ми най-ранното нещо, което си спомняш.
Той отвърна, че тогава нямало време.
— А какво почувства към Сузан, любов ли?
Той се поколеба и каза, че според него е била огромна, изгаряща омраза.
— Омраза ли? Но защо?
Той призна, че не знае. Гледаше през прозореца и каза, че по принцип не можел много да понася хората. Те били тромави, глупави и не били способни да мислят като него. Правел се на идиот заради тях. Вече нямало да е така.
— Какво беше времето сутринта, когато Сузан умря? — попита Роуан.
— Дъждовно, студено. Валеше толкова силно, че за малко да отложат изгарянето. По обяд обаче дъждът спря. Небето се изчисти. Селото беше готово. — Изглеждаше объркан.
— Кой беше крал на Англия тогава? — попита тя.
Той тръсна глава. Нямаше идея. Тя го попита какво е ДНК и той бързо й описа двете еднакви нишки хромозоми, които съдържат генетичния код в двойната спирала — нашите гени. Тя осъзна, че той използва думите, които сама бе научила наизуст от един учебник още като дете. Той ги изрече бързо и напевно, сякаш ги извличаше от ума й в своя ум… ако изобщо това бе ум.
— Кой е създал света? — попита тя.
— Не зная! Ами ти! Ти знаеш ли?
— Има ли Бог?
— Вероятно не. Питай другите хора. Това е твърде голяма тайна. Когато една тайна е толкова голяма, зад нея няма нищо. Няма Господ.
В различните клиники, облечена с бяла престилка и говореща авторитетно, тя успя да източи доста проби от кръвта му, а той не спираше да мрънка. Никой не се усети, че тя не е от лабораторията и не работи по някаква специална задача. На едно място дори успя да анализира кръвните проби, и то с часове, под микроскоп. Записа наученото. Но все пак нямаше нужните химикали и оборудване.
Всичко дотук бе само първична, опростена информация. Тя се ядосваше. Искаше й се да закрещи. Само да беше в института „Кеплингер“! Само да бе възможно, само да можеше да се върне с него в Сан Франциско и да открие някак достъп до генетичната лаборатория! Но как?
Една нощ тя стана и тръгна към фоайето да си купи пакет цигари. Той я настигна на върха на стълбите.
— Не ме удряй — каза му Роуан. Беше гневна, така гневна и ужасена, както никога досега. А този гняв някога бе убивал хора.
— Не си играй с мен, майко!
Нервите й не издържаха, тя изгуби контрол и го зашлеви. Заболя го и той се разплака. Плака ли плака, въртя се насам-натам в креслото. За да го успокои, тя му изпя много песни.
Тя стоя много дълго на пода до него, гледаше го как лежи с отворени очи. Изглеждаше съвършен, косата му бе черна и гъста, брадата и мустаците му също се сгъстяваха, а ръцете му бяха още като бебешки, но много по-големи от нейните. Пръстите му, макар и добре развити, бяха малко по-дълги от нормалните. Тя почувства замайване. Беше объркана. Трябваше да хапне нещо.
Той й поръча храна и я гледаше как яде. Каза й, че вече трябва да се храни редовно, после коленичи до стола между краката й, разтвори копринената й блуза и стисна гърдите й, докато струйката мляко потече право в устата му.
В друга клиника тя успя да проникне в рентгеновото отделение, на два пъти му направи скенер на мозъка, като нареди на всички да излязат от лабораторията. Не можеше обаче да борави с някои от уредите, затова стана дори по-дръзка. Нареди на персонала да й помогне. Представяше се за самата себе си — доктор Роуан Мейфеър, неврохирург. Хората смятаха, че е гостуващ специалист и нейните задачи са с приоритет.
Използваше всичко, което й бе необходимо — бележници, химикалки, телефони. Беше методична. Записваше наблюденията си, правеше изследвания, разчиташе резултатите. Огледа рентгеновите снимки на черепа и ръцете му.
Измери главата му и усети, че меката част — фонтанелата — е по-голяма от фонтанелата на бебе. Господи, можеше да пробие с пръст тази кожа, нали?