Но какво представлява той? Още от самото начало бе живяла с илюзията, че някак го е създала, че чрез своята мощна телекинеза някак е успяла да превърне своето собствено дете в него. Сега започваше да разбира възможните противоречия. Първо, не си спомняше да е осъзнавала какво ще се случи, докато той не започна да се гърчи на пода, да се бори за живота си, целият мокър от родилните води. Тя някак бе успяла да го нахрани чрез психичната си сила. Дори му бе дала коластра, сега си спомняше, първото, което потече от гърдите й, а то не беше никак малко.
Но това нещо, това създание, беше добре развито — не бе чудовището на Франкенщайн, скърпено от различни части, не беше гротескна рожба на вещица. Тя осъзнаваше и качествата му — той можеше да тича много бързо, усещаше миризми, които тя не долавяше, а също така излъчваше аромат, който хората чувстваха, без да си дават сметка за това. Да, така беше. От време на време ароматът му я завладяваше и тогава имаше зловещото усещане, че я обгръща изцяло и я контролира като някакъв феромон.
Тя водеше дневник, за да може, ако нещо се случи с нея, някой да го открие и да разбере.
— Стояхме много дълго в Париж — каза тя. — Може да ни открият. — Бяха дошли две съобщения от банката. В сметката й бе постъпило цяло състояние и й отне цял следобед да разпредели парите на различни сметки, за да ги прикрие. Той не се отделяше от нея. Тя искаше да заминат на някое по-топло място.
— Стига, скъпа моя, вече сменихме десет хотела. Не се притеснявай, спри да проверяваш ключалките. Знаеш от какво е, нали? От серотонина в мозъка ти. Ти си обсесивно-компулсивна, винаги си била такава.
— Откъде знаеш?
— Казвам ти… аз… — И замълча. Може би вече не бе така уверен, може би — Зная това, защото ти го знаеш. Когато бях дух, знаех всичко, което знаеха и моите вещици. Просто аз…?
— Какво има, какво говориш?
През нощта той застана до прозореца и гледа светлините на Париж. Прави любов с нея няколко пъти, без значение дали тя спеше, или бе будна. Мустаците му бяха станали по-гъсти и меки, брадата му вече покриваше цялата брадичка.
Но фонтанелата още не се беше затворила.
Всъщност целият му растеж изглеждаше някак програмиран и различен. Тя започна да прави сравнения с други видове, записваше специфичните му характеристики. Например той имаше сила на ръцете на по-нисш примат, но пръстите му бяха по-ловки. Искаше й се да види какво ли би направил, ако седне пред пиано. Нуждата му от въздух бе най-уязвимото му място. Тя предполагаше, че би могъл да се задуши. Но той беше много силен. Ужасно силен. Какво ли щеше да се случи с него във вода?
Напуснаха Париж и заминаха за Берлин. Той не хареса немския език; звучеше му грозно, но „отчетливо“. Каза, че не може да се отърве от тези натрапчиви звуци. Искаше да се махне от Германия.
Същата седмица тя пометна. Получи силни спазми и целият под в банята се покри с кръв, докато се усети какво става. Той се взираше озадачен в кръвта.
— Трябва да си почина — каза тя. Само да можеше да си почине, на някое тихо място, където никой не пее, не рецитира стихове и така нататък, просто на тихо. Намери малкото, подобно на желатин топче сред кръвта. Беше ембрион, съвсем малък, но все пак имаше крайници! Това я отврати и изуми. Настоя да иде в някоя лаборатория, където да го изследва.
Успя да спечели три часа, преди хората да станат подозрителни, и си направи няколко бележки.
— Има два вида мутации — каза му тя. — Тези, които могат да се предават, и други, които не могат. Твоето раждане не е единична мутация, може да се предположи, че ти си… друг вид. Но как е възможно? Как е възможно комбинация от телекинеза… — Тя млъкна и преглътна научните термини. Беше откраднала от клиниката някои неща и сега взе проба от собствената си кръв, като добре запуши епруветките.
Той се усмихна печално.
— Ти не ме обичаш истински.
— Разбира се, че те обичам.
— Но как може да обичаш истината повече от мистерията?
— Какво е истина? — Тя се приближи до него, хвана лицето му и го погледна в очите. — Какво си спомняш, от самото начало, от времето, преди хората да се появят на земята? Помниш ли, че ми говори за това, за света на духовете и как те се учели от хората. Ти говори…
— Не помня нищо — каза той безизразно.
Седна на масата и започна да чете онова, което бе написал. Протегна дългите си крака, кръстоса глезени, опря глава на облегалката на стола и започна да слуша собствените си записи. Косата му вече стигаше до раменете. Той започна да й задава въпроси, сякаш я изпитваше: „Коя е Мери Бет?“, „Коя е майка й?“.