Тя отново и отново повтаряше историята на рода, каквато я познаваше. Повтаряше наученото от досието на Таламаска и случайни неща, които бе дочула от останалите. Описа — по негова молба — всички живи Мейфеър, които познаваше. Той вече ставаше по-мълчалив, слушаше я, караше я да говори с часове.
Беше истинска агония.
— По природа не съм приказлива — каза тя. — Не мога… просто не мога…
— Кои са братята на Жулиен, кажи имената им и имената на децата им.
Накрая тя бе така изтощена, че не можеше да помръдне. Спазмите започнаха отново, сякаш пак бе бременна и отново помяташе.
Каза му:
— Не мога повече.
— Донелайт — продължи той. — Искам да ида там.
Стоеше до прозореца и плачеше.
— Ти ме обичаш, нали? И не се страхуваш от мен?
Тя мисли дълго, преди да отговори:
— Обичам те, наистина. Ти си съвсем сам… и аз те обичам. Но съм уплашена. Това е лудост. Това не е просто някакво организиране, нито работа. Това е мания. Аз се страхувам от… теб.
Той се наведе над нея, тя хвана главата му и я насочи към гърдите си, а после дойде насладата, когато той засука. Дали някога щеше да му омръзне? Щеше ли да суче винаги? От тази мисъл я досмеша. Той щеше да остане винаги дете — дете, което ходи, говори и прави любов.
— Да, и пише, не забравяй това! — добави той, когато му каза това.
Накрая той започна да гледа телевизия — и то по много. Тя можеше най-после да използва банята, без той да й виси на главата. Можеше да се къпе бавно. Вече не кървеше. Мислеше за института „Кеплингер“, за нещата, които парите на Мейфеър можеха да направят само ако се осмелеше. Със сигурност я търсеха, търсеха и двамата.
Беше сбъркала от самото начало! Трябваше да го скрие в Ню Орлиънс и да се преструва, че той никога не се е появявал! Но тогава, в онази ужасна сутрин на Коледа, беше толкова зле и не бе в състояние да мисли! Господи, оттогава бе минала цяла вечност!
Той се взираше в нея. Изглеждаше зъл и изплашен.
— Какво ти става? — попита тя.
— Кажи имената им — каза той.
— Не, ти ги кажи…
Той взе една от страниците, които бе изписал с тесния си почерк, и я остави на масата.
— Откога сме тук?
— Не знаеш ли?
Той поплака малко. Тя заспа и когато се събуди, той вече се беше съвзел и облякъл. Багажът им бе събран. Каза й, че заминават за Англия.
Поеха на север от Лондон, към Донелайт. Тя караше през повечето време, но после и той се научи и се справяше добре на прав път по пустото шосе. Бяха взели всичко, което притежаваха. Тук тя се чувстваше по-сигурна, отколкото в Париж.
— Но защо? Няма ли да ни търсят?
— Не зная. Не знам дали очакват да идем в Шотландия. Не знам дали очакват ти да помниш…
Той се засмя горчиво.
— Е, понякога не помня.
— Какво си спомняш сега?
Той я погледна тъжно и с омраза. Брадата и мустаците му изглеждаха някак страховити. Признаци на очевидна полова зрялост. Аборт. Фонтанела. Беше ли той вече възрастен или все още младеж?
Донелайт.
Това всъщност не беше град, а просто една странноприемница и няколко селища на археолозите, които работеха на обекта. Там спяха и се хранеха малка група студенти. Предлагаха се екскурзии до разрушения замък над езерото и до разрушения град в долчинката с неговата катедрала — която обаче не се виждаше от хана — и по-нататък — до древния кръг от камъни, който беше малко далеч, но си струваше да бъде видян. Можеше обаче да се ходи само по отбелязаните участъци. Ако човек тръгнеше да се разхожда сам, трябваше да следва знаците. На сутринта щеше да има организирана екскурзия.
Беше направо смразяващо да гледа от прозорците на хана отдалеченото място, където бе започнало всичко. Където Сузан, знахарката на селото, бе призовала един дух на име Лашър и той се бе прилепил завинаги към нейните наследници. Това я ужасяваше. Огромната изумителна долчинка беше сива и меланхолична, донякъде красива, с красотата на мъгливите зелени северни местности, като далечните планински области в Северна Калифорния. Здрачът падаше, гъст и сияен във влажния въздух, и целият свят изглеждаше тайнствен, като от приказките.