Лесно можеше да види кой пристига в града, защото към него водеше само един път. Повечето от туристите идваха от близките градове или автобусни спирки.
Само неколцина смелчаци бяха отседнали в странноприемницата — една млада американка, която пишеше статия за разрушените катедрали в Шотландия; стар джентълмен, който търсеше корените на рода си, убеден, че той води началото си от Робърт I Брус; и млада двойка, която не се интересуваше от нищо и никого.
А също така Лашър и Роуан. На вечеря той опита малко твърда храна. Не му хареса. Искаше да суче. Следеше гладно Роуан.
Наеха най-хубавата стая, много кокетно подредена. Леглото беше застлано с покривка на къдрички, гредите на тавана бяха боядисани в бяло, беше застлана с дебел килим и в нея гореше малък огън. Освен това от прозореца се откриваше обширна гледка към долчинката. Лашър каза на съдържателя на странноприемницата, че не иска телефон в стаята, трябвал им покой. Поръча и какво да им готвят от време на време. После стисна болезнено ръката на Роуан и каза:
— Отиваме в долината.
Повлече я по стълбите към предния салон на странно приемницата. Младата двойка седеше до една малка отдалечена маса и ги гледаше намръщено.
— Тъмно е — каза тя. Беше изморена от шофирането и отново й призляваше. — Защо да не изчакаме до сутринта?
— Не — отвърна той. — Хайде, обуй си удобни обувки. — Обърна се, наведе се и почна да дърпа обувките й. Хората го гледаха. Изведнъж Роуан си помисли, че за него изобщо не е необичайно да се държи така. Напротив, беше съвсем нормално. Той се държеше като луд, с наивността на лудите.
— Добре, добре — рече тя. Качиха се пак в стаята и той я гледаше как се облича с по-топли дрехи. Роуан се приготви за дълга нощна екскурзия — с вълнени чорапи и туристически обувки.
Вървяха като че безкрайно надолу по склона и после по бреговете на езерото.
Лунният сърп осветяваше назъбените порутени стени на замъка.
Скалите изглеждаха зловещо, но имаше добре отъпкани пътеки. Той се катереше и я дърпаше след себе си. Археолозите бяха сложили бариери, знаци, предупреждения, но наоколо не се виждаше никой и двамата минаваха, откъдето пожелаеха. Бяха сковани нови дървени стълби във високите порутени кули и към тъмниците. Той вървеше по тях с уверена стъпка, като обезумял.
Стори й се, че може би сега е най-подходящият момент за бягство. Ако имаше куража, можеше да го блъсне от върха на някоя от тези стълби. Той щеше да падне, да се пребие, щеше да страда като всеки човек! Костите му не бяха крехки, но той щеше да умре със сигурност. Но още щом си помисли това, се разплака. Знаеше, че не може да го направи. Не можеше да го ликвидира така. Да го убие? Не, не можеше.
Това бе мисъл на страхливец, прибързана, нелепа мисъл. По-нелепа дори от това, че бе останала с него. И от какво още? Да, сега вече го осъзнаваше. Явно е била луда да смята, че може да го контролира или изучи сама. Каква глупачка бе само, каква глупачка. Как можа да си тръгне от къщата с този див и тираничен демон, как можа да е така заслепена от гордост и високомерие, гордост от нейното творение!
Но нямаше ли той все пак да постигне своето? Не я ли бе пришпорвал, не я ли караше да бърза безброй пъти? От какво се страхуваше? От Майкъл. Да, от Майкъл трябваше да се страхува.
Грешката обаче беше нейна. Тя бе загубила контрол над това създание.
И така, сред петното лунна светлина в главната зала на крепостта, тя осъзна, че й е по-лесно да обвинява себе си и да се мрази, отколкото да го нарани.
Пък и без това надали щеше да успее. Единственият път, когато се забърза след него на стълбата, той се обърна, сграбчи я и я издърпа пред себе си. Винаги беше нащрек. Можеше да я вдигне без усилие само с една ръка и да я пусне където пожелае. Той не се страхуваше, че ще падне. Нещо в този замък обаче го плашеше. Той трепереше и плачеше, когато излизаха оттам. Каза, че иска да види катедралата. Луната се бе скрила зад облаците, но долината все още бе озарена от бледата й светлина. Той знаеше пътя, затова не тръгна по очертаната пътека, а се спусна направо по склона.
Най-после стигнаха до града, до разкопките в основата на стените, до бойниците, до портите, до малката главна улица, цялата маркирана и опасана с въжета. На нея се издигаха огромните руини на катедралата, пред която всички други постройки изглеждаха миниатюрни. Четирите й стени още стояха, а порутените им арки приличаха на ръце, протегнати да прегърнат небесата.
Лашър коленичи в тревата и се втренчи в дългия неф без покрив. Личеше къде е имало голям висок прозорец, но стъклото не бе оцеляло сред камъните, много от които бяха поставени тук наскоро, при реставрацията на стените. Навсякъде бяха струпани големи камари камъни, явно донесени от другаде, за да се изгради отново постройката.