Вещиците: Лашър [bg]

— Какво?

— Не си спомняш кой е Жулиен или Мери Бет, или Дебора, или Сузан. Забравил си всичко. Помниш ли Сузан?

Той се взираше в нея пребледнял, обзет от тих гняв.

— Не си спомняш — продължи да го дразни тя. — Започна да забравяш в Париж. Ти не знаеш кои са били те.

Той се приближи и падна на колене пред нея. Изглеждаше силно развълнуван, гневът му се бе изродил в някакъв яростен, по-приемлив ентусиазъм.

— Не знам кои са били те — каза той. — Не съм сигурен и коя си ти! Но знам кой съм аз!

Към полунощ я събуди жестоко — изнасилваше я. Когато свърши, поиска да заминат, да се махнат, преди някой да ги намери.

— Тези Мейфеър сигурно са много умни хора.

Тя се засмя с горчивина.

— Що за чудовище си ти? — попита го. — Не, ти не си мое творение. Вече знам това. Аз не съм Мери Шели!

Той спря колата, измъкна я сред високата трева и започна да я удря. Биеше я толкова силно, че за малко не й счупи челюстта. Тя му крещеше, че може да я убие. Най-сетне той спря, надвеси се над нея със стиснати юмруци, разплака се и каза:

— Обичам те и те мразя.

— Много добре те разбирам — отвърна тя тихо. Лицето я болеше така силно, че си помисли, че носът и челюстта й са счупени. Но не бяха. Накрая успя да седне.

Той се бе отпуснал до нея и започна да я гали с големите си ръце. Напълно объркана, тя се разплака на гърдите му.

— О, господи… Господи, какво ще правим? — Той я галеше и целуваше. Отново сука. Приложи всичките си номера, дяволските си номера — дявол, вмъкнал се в килията на монахиня. Махни се от мен! Но тя нямаше куража да стори нищо. Физическа сила ли й липсваше? От толкова отдавна не се бе чувствала нормално — здрава, жизнена.

Следващият път той се ядоса, когато спряха да заредят бензин и тя се приближи до телефонната кабина. Хвана я и тя бързо започна да рецитира старо стихче, на което я бе научила майка й:

„Уви! За мис Макей, уви! Избягаха лъжиците и ножовете й. А щом и с купите и с вилиците се прости, разбра, че никой няма вече да гости.“

Както се и надяваше, това го разсмя до обезсилване. Той дори падна на колене. Какви големи крака имаше. Тя стоеше над него и припяваше:

„Том, Том, синът на свирача, открадна свиня и избяга във здрача. Свинята изядоха, ступаха Том и Том се измъкна навън плачешком.“

Той я замоли да спре, смееше се и плачеше едновременно.

— И аз ще ти кажа едно — извика, скочи на крака и започна да пее и да танцува, като тропаше силно и се пляскаше по бедрата.

„Свинята тук довтаса със самар, а люлчицата люшкаше шопар. Чинията бърже на масата скочи. Черпакът в гърнето супата лочи. Ръженът, скрит зад вратата, на пода пръчка захарна мята. — Хей, хей — скара ядосана рече. — Никой тук ли не слуша вече? В тази къща най-старша съм аз. Я елате при мене завчас!“

После я сграбчи силно, стиснал зъби, и я завлече в колата.

Когато стигнаха до Лондон, лицето й се беше подуло ужасно. Всички я гледаха с тревога. Той нае стая в хубав хотел, но къде точно, тя нямаше представа. После я нахрани с топъл чай и сладки и й пя.

Каза, че съжалява за стореното, че бил просто прероден, разбирала ли какво значи това? Че в него се крие чудо. После пак започна с обичайните целувки, със сученето и грубия секс, добър както винаги. Този път, може би от крайно отчаяние, тя го накара да повтори. Стори го вероятно, защото това бе единственият начин да прояви волята си. След четвъртия път дори той се изтощи и заспа. Тя не смееше да мръдне. Когато въздъхна, той отвори очи.

Сега беше истински красив. Мустаците и брадата му бяха по библейски дълги и той всяка сутрин ги подрязваше. Косата му беше много дълга. Раменете му бяха твърде широки, но това нямаше значение. Целият му вид беше царствен, величествен. Но това не беше ли едно и също? Той се кланяше на хората, когато ги заговаряше, докосваше с пръсти меката си сива шапка. Явно всички го харесваха.

Отидоха в Уестминстърското абатство и той обиколи цялата сграда, като огледа всеки детайл. Приличаше на ревностен вярващ. Накрая й каза:

— Имам една проста мисия. Стара като света.

— Каква е тя? — попита го Роуан.