Той така се вбеси, че не можа да отговори нищо. Искаше да я удари. Тя видя как ръката му се отваря и се свива в юмрук.
— Представи си — каза той, — че цялото човечество изчезне, скъпа моя, и всички гени на това човечество останат в кръвта на едно-единствено човекоподобно същество, което ги предава нататък, докато най-накрая от маймуната се роди отново човек!
Тя не каза нищо.
— Мислиш ли, че този човек ще е много милостив към нисшите примати? Особено ако си е намерил самка? Женска, която може да се чифтоса с него, за да сложи началото на нова династия по-висши същества…
— Ти не си по-висш от нас — каза тя студено.
— Глупости! — изкрещя той яростно.
— Не знам със сигурност как точно се случи, но знам, че няма да се случи отново.
Той поклати глава и й се усмихна.
— Каква глупачка си само. Какъв егоист. Като всички учени, чиито думи чета сега и слушам по телевизията. Случвало се е преди и преди, и преди… а сега е най-подходящото време, сега е моментът. Този път няма да има жертви, този път ще опитваме както никога досега!
— По-скоро бих умряла.
Той поклати изнурено глава и извърна очи. Като че мечтаеше.
— Мислиш ли, че ще имаме милост, когато започнем да властваме? Било ли е някое по-висше същество милостиво към по-слабите? Били ли са испанците милостиви към диваците от Новия свят? Не, историята не познава такъв случай, нали? Никога по-висше, по-развито същество, не е било милостиво към по-нисшите. Напротив, по-висшите унищожават нисшите. Не е ли така? Не е ли такъв твоят свят, отговори!
В очите му избиха сълзи. Той захлупи глава на ръката си и заплака. Накрая избърса очи с кърпа от банята и каза:
— О, какво само можеше да се получи между нас!
— Какво? — попита тя.
Той започна пак да я целува, да я гали и да разкопчава дрехите й.
— Престани. Вече два пъти пометнах. Болна съм. Не виждаш ли? Виж лицето ми, ръцете. Трети аборт ще ме убие, не разбираш ли? Вече умирам. Ти ме убиваш. Къде ще идеш, когато си отида? Кой ще ти помогне? Кой знае за теб?
Той се замисли и внезапно я удари. Поколеба се, но това като че го задоволи. Тя се взираше в него.
Той легна на леглото и започна да гали косата й. Тя вече имаше съвсем малко мляко, но той го изсмука. Започна да разтрива раменете и ръцете й, после краката. Целуваше цялото й тяло. Тя изгуби съзнание. Когато се свести, беше късна нощ, бедрата й бяха протрити и влажни от него и от собственото й желание.
Когато стигнаха в Хюстън, тя осъзна, че сама си е уредила затвор. Сградата бе съвсем пуста, а тя бе наела два много високи етажа. Той й отпусна два дни. Сдобиха се с най-различни неща за свое удобство в тази висока кула от приказките, издигаща се сред неонови и потрепващи светлини. Тя гледаше, чакаше, опитваше се да се възползва и от най-малката възможност, но той бе твърде бдителен, твърде бърз.
После я върза. Нямаше да има никакво проучване, никакви изследвания.
— Вече знам каквото ми е нужно — каза той.
Първия път го нямаше ден. На втория — цялата нощ и почти цялата сутрин. Третият път беше сега — когато замина за четири дни.
А виж сега какво бе направил с тази студена модерна стая с бели стени, стъклени прозорци и ламинирани мебели.
Краката я боляха много. Тя изкуцука от банята в спалнята. Той бе изчистил леглото, беше го застлал с чаршафи на рози и бе напълнил стаята с цветя. Това събуди странна асоциация в съзнанието й, спомни си за една жена, която се бе самоубила в Калифорния. Първо си поръчала много цветя, наредила ги около леглото и изпила отрова. Или пък просто си припомни за погребението на Деидре, с купищата цветя и жената в ковчега, която приличаше на голяма кукла?
Стаята напомняше на място за смърт. Цветята, събрани в големи букети, бяха навсякъде. Ако умреше сега, той сигурно щеше да се шашне. Беше толкова глупав. Трябваше да бъде спокойна. Трябваше да мисли, да живее и да бъде умна.
— Лилии, рози. Сам ли ги донесе? — попита тя.
Той поклати глава.
— Доставиха ги, бяха пред вратата, когато дойдох.
— Да не си мислил, че ще ме завариш мъртва?
— Не съм толкова сантиментален, освен когато става въпрос за музика — каза той с весела усмивка. — Храната е в другата стая. Ще ти донеса. Какво друго да направя за теб, любов моя? Искаш ли да ти кажа нещо? Какво би те вразумило?
— Мразя те от сърце и душа — каза тя. Седна на леглото, защото в стаята нямаше столове, а тя не можеше вече да стои на краката си. Глезените я боляха, ръцете също. Умираше от глад.