— Защо не ме убиеш?
Той излезе и донесе голяма табла, пълна с деликатесни салати, пакети студено месо и торбичка за отпадъците.
Тя яде с настървение, после блъсна таблата настрани. Имаше кутия с портокалов сок и тя я изпи. Стана и тръгна с куцане към банята, като едва не падна. Остана там много дълго, седнала на тоалетната чиния и опряла глава на стената. Страхуваше се, че може да повърне. Огледа бавно помещението. Нямаше нищо, с което да се самоубие.
Пък и не би го направила. Още имаше сила за борба, много сила. Ако трябваше и двамата щяха да умрат в пламъци. Това можеше да се уреди. Но как?
Отвори немощно вратата. Той стоеше там, със скръстени ръце. Взе я и я отнесе на леглото. Беше пръснал по него бели маргаритки от букетите и когато потъна сред твърдите стебла и ароматни цветове, тя започна да се смее. Беше й хубаво да се смее, смя се, докато смехът не започна да се лее от нея като песен.
Той се наведе да я целуне.
— Не го прави пак. Ако пометна още веднъж, ще умра. Има по-лесни и бързи начини да ме убиеш. Не можеш да имаш дете от мен, не разбираш ли? Какво те кара да мислиш, че можеш да имаш дете от когото и да било?
— Но ти няма да пометнеш този път — рече той. Лежеше до нея. Сложи ръка на корема й и се усмихна. Отново започна своята подобна на жужене песен и за миг устата му изглеждаше гротескно — това беше език!
— Да, скъпа моя, любима моя, детето е живо и ме чува. Детето е момиче. То е в теб.
Тя изпищя.
Обърна гнева си към нероденото създание, искаше да го убие, да го убие, да го убие — а после се отпусна назад, потънала в пот. Отново вонеше, в устата си имаше вкус на повръщано. Чу звук, сякаш някой плачеше.
Той отново започна странната си песен.
А после пак се чу плачът.
Тя затвори очи, опита се да разбере какво чува.
Не можа. Все пак сега долавяше и друг, нов глас, в нея самата. Той й говореше на език без думи, който тя някак можеше да разбере. Търсеше любов, търсеше утеха.
Няма да те нараня отново, помисли си. Отговорът беше благодарност и любов, без думи.
Господи, то беше живо, той бе прав. Беше живо и я чуваше. Болеше го.
— Няма да трае много дълго — каза й Лашър. — Ще се грижа за теб от цялото си сърце. Ти си моята Ева, все още си безгрешна. А щом то се роди, ако искаш, можеш да умреш.
Роуан не му отговори. Защо да му отговаря? За първи път от два месеца той имаше с кого друг да си говори. Извърна глава настрани.
Тринайсет
Ан Мари Мейфеър седеше сковано на мекия бежов диван от изкуствена кожа във фоайето на болницата. Мона я видя още щом влезе. Ан Мари беше с тъмносиния костюм от погребението и обичайната старомодна натруфена блуза с къдрички. Четеше списание, кръстосала крака, черните й очила се бяха смъкнали на носа, а черната й коса бе опъната на кок. С малкия си нос, с малката си уста и с тези големи очила изглеждаше едновременно глупава и интелигентна.
Обърна се към Мона, която се приближи, целуна я по бузата и после се тръшна до нея на дивана.
— Райън обади ли ти се? — попита Ан Мари. Говореше тихо и потайно, въпреки че наоколо не се виждаха много хора. Далеч в дъното вратите на асансьора се затвориха и отвориха. Бюрото на рецепцията с високия безличен плот беше празно.
— За мама ли? — отвърна Мона. Мразеше това място. Реши, че когато стане много богата и има инвестиции във всеки сектор от икономиката, ще отдели малко време да украси подобни стерилни и студени места. После се сети за медицинския център „Мейфеър“! Разбира се, този проект трябваше да продължи! Тя щеше да помогне на Райън. Не можеха да я изолират от него. Щеше да говори с Пиърс за това утре. Ще говори и с Майкъл, щом той се почувства по-добре.
Погледна пак към Ан Мари и каза:
— Райън каза, че мама е тук.
— Да, тук е и според сестрите смята, че се опитваме да я затворим за постоянно. Така им казала тази сутрин, когато са я приели. Били й инжекция и оттогава спи. Сестрата каза, че ще ми се обади, когато се събуди. Но аз имах предвид дали Райън ти е казал за Едит.
— Не, какво се е случило с Едит? — Мона едва познаваше Едит. Тя беше внучка на Лорън и бе плаха, саможива жена, която живееше на Еспланада авеню и по цял ден се занимаваше със своите котки — предсказуема и скучна, никога не излизаше, явно дори не ходеше и на погребения. Едит. Как изглеждаше? Мона не беше сигурна.