Ан Мари изправи гръб на дивана, плесна списанието на масичката и вдигна очилата на носа си.
— Едит е умряла този следобед. От кръвоизлив, също като Джифорд. Райън каза, че жените от семейството не бива да остават сами. Може да е нещо генетично. Покрай нас винаги трябва да има хора. Така, ако нещо се случи, ще можем да повикаме помощ. Едит е била сама, като Джифорд.
— Шегуваш ли се? Как така Едит Мейфеър е мъртва? Наистина ли?
— Да, повярвай ми. Как ли се чувства Лорън? Тя отишла да й се скара, че не се е появила на погребението на Джифорд, а Едит лежала на пода в банята. Кръвта й била изтекла. А котките се мотаели около нея и я ближели.
За миг Мона не можа да каже нищо. Трябваше да помисли, и то не само за онова, което знаеше, но и колко от него може да каже на някого и защо. Донякъде бе просто шокирана.
— Значи и тя е получила маточен кръвоизлив?
— Да, вероятен спонтанен аборт. Така казват. Човек, който познава Едит, би решил, че това е невъзможно. Също както и за Джифорд. И двете не може да са били бременни. Този път обаче правят аутопсия. Така поне хората от семейството ще сторят нещо повече от това да палят свещи, да се молят и да се гледат накриво.
— Да, това е добре — каза Мона тихо. Опитваше се да мисли и се надяваше братовчедка й да млъкне поне за малко. Но нямаше такъв късмет.
— Виж, всички са много притеснени — каза Ан Мари, — но трябва да следваме нареждането. Човек може да получи кръвоизлив и без да пометне, очевидно. Така че не се отдалечавай сама. Ако се почувстваш слаба или усетиш други необичайни симптоми, трябва веднага да повикаш помощ.
Мона кимна, взираше се в белите стени, в малкото табелки по коридора и в пълните с пясък цилиндрични пепелници. Преди час и половина беше дълбоко заспала, когато нещо я събуди така, сякаш някой я докосна — беше миризма, грамофонът свиреше. Отново си представи отворения прозорец, вдигнат догоре, докато отвън падаше нощта, а тисовете и дъбовете вече бяха черни. Опита се да си спомни миризмата.
— Кажи нещо, дете — обади се Ан Мари. — Притеснявам се за теб.
— Нищо ми няма. Добре съм. Наистина трябва да послушаме този съвет, да не оставаме сами, без значение дали може да сме бременни, или не. Права си. Аз ще се кача да видя мама.
— Не я буди.
— Каза, че тя спи от сутринта. Да не е в кома? Или мъртва?
Ан Мари се усмихна и поклати глава. Взе отново списанието си и се зачете.
— Недей да се караш с нея, Мона — каза тя, щом Мона тръгна.
Вратите на асансьора се отвориха тихо на седмия етаж. Винаги настаняваха там Мейфеър, освен ако нямаше належаща причина да бъдат в специално отделение. Стаите на семейството бяха с тераси, с малки кухни, където имаше микровълнови фурни, за да могат да си претоплят кафето, и хладилник, в който да си държат сладолед. Алисия и преди бе приемана тук, всъщност бе идвала четири пъти — за обезводняване, недохранване, за счупен глезен и след опит за самоубийство. Все се заричаше, че никога повече няма да попадне на това място. Вероятно сега се бе наложило да я укротяват.
Мона тръгна тихо по коридора. Мерна отражението си в едно тъмно стъкло и не се хареса — глупавата бяла памучна рокля й стоеше нелепо. Е, това бе най-малкият й проблем.
Долови аромата още щом стигна до вратите на западното крило. Да, същият беше. Точно същата миризма.
Спря, пое си дълбоко дъх и осъзна, че за първи път в живота си е изплашена. Това я възмути. Стоеше, наклонила глава на една страна, и мислеше. Тук имаше изход към стълбището. Пред нея бяха вратите. Имаше изход и в другия край на отделението. Зад бюрото на регистратурата имаше хора.
Само Майкъл да беше с нея, тя щеше да отвори вратата към стъпалата, за да види дали някой не стои на площадката, някой, който излъчва тази миризма.
Но тук миризмата вече се разнасяше и докато Мона мислеше и се вбесяваше тихо, че няма куража да отвори проклетата врата, някой друг го направи вместо нея. Един млад лекар със стетоскоп на врата излезе оттам и тръгна по коридора. Площадката на стълбището беше празна.
Това не означаваше, че някой не се крие на горната или на долната площадка. Но пък миризмата вече изчезваше или Мона бе свикнала с нея. Пое си дълбоко дъх; да, беше наситена, чувствена, вкусна. Какво представляваше?
Отвори двойните врати на отделението. Тук миризмата беше по-силна. Видя три сестри да седят и да пишат нещо в островче от светлина зад високо дървено бюро. Едната говореше тихо по телефона, докато пишеше, а другите като че се бяха задълбочили в нещо.